Приемането на подобни тези изисква тотално преодоляване на обичайните мисловни стереотипи, което не е по силите на повечето „едноизмерни хора”. По-нататък в поредната партия от настоящата игра на стъклени перли ще използвам идеята, че подобна ментална промяна не е необходима за всички, нито пък е задължително условие за явлението, известно с името „духовна еволюция на човечеството”. Но на този етап на играта ще запазя като ориентир възгледа, че тайните учения не трябва да се популяризират сред невежите, защото могат да имат гибелни последици не само за тяхното съществуване, но и за  съдбата на homo sapiens, като „обществено животно”.Ето защо в настоящия пасаж ще спомена само  за притеснението на някои от адептите, че скритото знание е опасно за профаните, защото може да разруши техните Аз-концепции и да ги поведе към социална деградация, депресии и самоубийствено отчаяние. Поради тази причина в целия християнски свят гностицизма и луциферианството обикновено се представят като „дяволски занимания”. Подобна е и съдбата на много от разновидностите на херметизма, окултизма, магията и алхимията, чиито представители са неотклонно преследвани от Църквата. Безспорно, постмодерната релативистка философия също може да бъде дефинирана като отдаване на почит пред Луцифер, но да не забравяме, че алтернативата и е свързана с проявата на фундаментализма в най-разнообразни идейни форми.

     Християнските теолози естествено предлагат и своя версия на основните морални проблеми, произтичащи от тълкуванията за „първия и втория бог”. В техните интерпретации на библейската притча за Йов, традиционно се разработва тезата, че любовта към Господ/ тоест и към „божествения морал сам по себе си”/ трябва да бъдат лишена от цел и интерес. От библейския разказ е известно, че в ония далечни времена Сатаната бил раздразнен от праведността на Йов, затова предложил на Бог „дяволски облог” с цел да докаже, че любовта към него съществува само докато има надежда за възнаграждение и справедливо обезщетение за понесените мъки на земята. Известно е, че непорочният и добродетелен юдей, въпреки последвалите го ужасни беди, успял да съхрани доверието си в справедливостта на своя бог и вярата си, че „ доброто винаги побеждава злото”. Нравствените поуки от случилото се с Йов са  ясни, но аз все пак не мога да се отърва от подозрението, че събитията щяха да вземат друг обрат ако препатилият евреин можеше директно да разговаря с Големия шеф. Ето защо не мога да приема, безволевия ужасяващ  и лишен от достойнство християнски фундаментализъм  лъхащ от стихотворението на Леон Филипе, което често е даваното за пример срещу „ дяволския облог”:

„ Ние знаем, че няма Рай, Господи,

 Звезди нам не са обещавани.

  При все това работим за Теб.

............................................................

 Спокойно ти можеш облога си,

 Да сключиш с когото решиш,

 По-страшен облог от на Йова,

 От този на Фауст дори”/128/

Мога обаче да се съглася с всеки, който ми каже, че невинно страдащите по земята са толкова много, че не бива да им отнемаме утехата на вярата в „крайната справедливост” и надеждата за „ победата на доброто”.  От такава гледна точка всяка религия изглежда като необходим компенсаторен механизъм за съществуването на човешките общности, но аз предпочитам да концентрирам вниманието си върху „прякото познание” на света, което очевидно е по силите само на малцина посветени.

   Представителите на съвременните езотерични школи обаче поставят непрекъснато разграничителна линия между профани и адепти, която много често подсказва наличието на голяма доза „интелектуален снобизъм”. Съществуването на загадъчни организации в началото на третото хилядолетие и непрекъснатото пре/издаване на  слуховете,/книги, филми, статии, интервюта.../че има „тайни учения” и „скрито знание” за съдбата на света по-скоро създава впечатление за „конспирация в полза на малцина”, а не за грижа за Адамовия род. Ето защо отново ще подчертая, че тръгналите по пътя на глупака с изненада откриват, че не съществува никаква „тайна на тайните” , а разликата между посветени и непосветени има съвсем други качествени характеристи.

     И още. Глупаците са „вярващо-невярващи адепти”. Те не продават душата си на никого. В стремежа си да се развиват свободно „отвъд мъдростта на всякакви тайни учения”, по-скоро са луциферианци, а не фаустианци. Глупаците, които са преминали „отвъд мъдростта” не подценяват прозренията на древните херметици, но не приемат идеята, че знанието им е опасно и трябва да остане скрито. Дяволски облози, като този на Фауст или по „случая Йов” не ги интересуват, дори когато им се случи   невинно да страдат, просто защото приемат принципа за „gnosis” / от гр. - пряко познание/ на универсума, който им разкрива много по-достойна перспектива за съществуване отвъд границите на Аз-а. В основата си тя е свързана с принципа, че истината не може да бъде изказана, а само непосредствено преживяна, както и с логичното му следствие, че индивидуалния опит трябва да измести груповите ритуали! Както е известно под нашето слънце „няма нищо ново”. Някои от древногръцките философи интерпретират формулата „ познай себе си” именно по този начин. Например - Парменид и Хераклит лансират идеята, за усамотението и самопознанието като единствен път към истината, който не бива да бъде заместван с ритуали, преподаването и ученето на колективен опит или определен обществено одобрен начин на живот.* Глупакът следва именно този път на усамотение, извън ритуализираните обществени представи и практики.

   * Известно е, че  гностицизмът в различните му форми и течения   естествено взаимодейства с херметизма. Разбира се,  като поредното синкретично направление, „гносисът” обединява в себе си редица идеи на източната мисъл, древногръцката философия, юдейската традиция, учението на Трисмегист, християнството,ислямския мистицизъм. И все пак, когато определяме гностицизма като “теория за пряко познание” характерна за нашата юдейско-християнска култура, трябва да имаме предвид и факта, че много други учения и школи „типични за Изтока” също са гностични по своя характер.Същото може да се каже и за някои от мистичните форми на християнството,като източноправославния исихазъм или католическия квиетизъм. С други думи, независимо от цивилизационната среда, последователите на гностицизма дефинират „скритото познание” за тайните на вселената по подобен начин.

* Вж. по-подробно Рут Клайдсдейл, Тайното познание, AMG Publishing,2011, с.53-57.

        Основната ментална формула на гностиците включва „разбулването на загадките на универсума” без да се използват думи, по силата на директен контакт на човека с висшите сили. Но през вековете, повечето хора  отхвърлят философията и практиката на гностиците, не само поради своите религиозни или научни убеждения. Основната причина за неприемането на гностицизма, по-скоро се крие във факта, че той, поне на пръв поглед, предлага твърде малко възможности за разработване на стратегиите за оцеляване, добруване и развитие на Адамовия род в безкрайността на една плашеща го вселена. Освен това много от гностиците се придържат към т.н. „строга версия” за първопричината за съществуването на всичко, чрез непрестанно противоборство между доброто и злото/т.н.”строг дуализъм”./. Възприемането и  никога не е било адекватно на менталните настроения на повечето хора, преживели дните си в различни етапи от човешката история, защото е очевидно, че подобна визия не завършва с тотален  „хепи енд” за тях. Подобна е и ситуацията, която възниква след квантовата революция и появата на теория на хаоса. В 21 век много люде продължават да не приемат за достоверни релативистките принципи върху, които е изградена постмодерната представа за света, независимо от научните открития.  Причината е ясна – никой не иска да повярва в концепция за смисъла на човешкия живот, която не  съвпада с представите му за щастието. А за какво щастие може да се говори ако злото се поставя редом с доброто, несправедливостта  е равна на справедливостта, а несигурността, съчетана с „ужаса от битието”, изглежда много повече „ в наличност”, от  сигурността в един твърде променлив свят?! За разлика от херметизма и неговата посестрима алхимията, които предлагат прекрасни шансове на човека да възроди и развие бога в себе си, гностицизмът изглежда твърде песимистичен, поне за непосветените. Ето защо някои изследователи считат, че “ слабото му място е най-вече в дуалистичното утвърждаване на вселената  под формата на строг дуализъм, който води безотказно до трагедия, дава предимство на силите на злото  и ограничава божествената воля с превес на огромния товар на греха.”/129/ . Вероятно,  поради тази причина, гностичните идеи  се използват най-често от различни фанатизирани секти, които традиционно разделят духа от материята, като подчертават първенството и възвишеността на невидимото за сметка на формите на видимата реалност, които според тях са „заредени с първично зло”. Известно е, че техните последователи често поставят твърде непосилни за човека задачи по пътя на неговото самоусъвършенстване, като отхвърлят всички толкова земни  желания на тялото в името на тоталното изчистване на разума от греховни помисли. Впрочем, заслужава да се замислим дали Господ/ако го има/ не е лишен от греховни помисли, след като за да съществува трябва да бъде цялостен?! А и не може да се отрече, че така, или иначе, Той си остава най-големия воайор във Вселената. И още. Налага се да добавя към този факт, че изискването за „пълното рафиниране на духа”, под една или друга форма, присъства и в теориите  на всички съвременни гурута и идеолози на духовната еволюция на човечеството, включително и на тези, които претенциите, че са сътворили „Ню ейдж”. Струва ми се обаче, че подобен път на разсъждения  ни отклонява доста от пътя на Глупака, поради наличието на една съществена екзистенциална причина.

    Тя е свързана с историческото обстоятелство, че много от сложните и разнообразни гностични учения не са строго дуалистични, с други думи те не увековечават равновесието между доброто и злото.

    Типичен пример за подобна универсална концепция е оптимистичната теория на богомилите, която предвижда преодоляването на дуализма в полза на „доброто начало” във вселената. В тяхното учение, материалния свят е представен като творение на „по-нисш  демиург”. Богомилските ересиарси представят земното битие/ „видимия свят”/ за най-голямо зло, по силата на субстанциалните му недостатъци, предизвикани от некадърността и лошите помисли на амбициозния божествен занаятчия. Ето защо те проповядват, че материята трябва да бъде преодоляна за да се стигне до истинския бог, в чиято власт е царството на духа, Абсолюта и...щастието. Богомилите приемат „сливането с Него” за висша цел на човешкото битие/ т.н. процес на „гносиса”/. В различни исторически периоди, дуалистичен модел на мислене може да бъде открит и в персийския зороастризъм, в проповедите на манихеите, в ученията на френските катари и валденсите от Северна Италия и т.н. В зависимост от ракурса, всяка концепция обяснява света чрез различни форми на опозицията между  Твореца и злия Демиург. Например, в единствената загинала световна религия – манихейството/ обхв. части от Африка, Балканите, Западна Европа, Северна Индия, Централна Азия и Тибет/ двете божествени сили се признават за равностойни и независими една от друга. Но независимо от мястото, времето и културния контекст, ядрото на подобни  концепции често е заредено с напълно разбираемото желание за „хепи енд”. Не е необходимо да търсим някакво скрито послание в подобни учения, които си поставят за цел да съхранят надеждите на „нещастните, унижените и оскърбените”.

       Но във всички случаи е потребно да признаем, че разделянето на вселената на две дихотомични части/фина и груба реалност, дух и материя, първично зло и изначално добро/, съчетано с представата за Абсолюта и делата на втория  некадърен божествен занаятчия, завоалира същността на взаимодействията в тъканта на универсума. Именно в това разминаване между строгите и по-меките версии на гностицизма може да съзрем и неспособността на мнозинствата непосветени да прозрат връзката на „прякото познание” с представите им за щастие. Изводът е , че приемането на тоталния гностизицъм изисква прозрение на релативистката същност на универсума, което не е по силите на хората, които не умеят да познаят себе си и  като въплащение на  принципа „дадун”.   

    Глупаците като „невярващо-вярващи” адепти не одобряват практиката на  обществените договорки и универсалните модели, чрез които се определя, „при какви условия трябва да се счита, че индивида е щастлив” . Но те почти винаги са  в състояние на „безпомощно малцинство”, като на мода продължават да бъдат религиозните лидери, философите  и разбира се мъдреците. Будалата не се вписва в нито един от трите модела.За околните глупакът си остава аутсайдер, може би именно поради факта, че той е преминал „отвъд” религията, философията и мъдростта!  В повечето случаи идеите му остават неразбрани, животът му е обект на насмешка, а делата му в полза на другите, често предизвикват само злостни коментари за наивния му алтруизъм. Но ако искаме да преминем отвъд условностите на религията, науката, философията и мъдростта, независимо от споменатото отношение, се налага да продължим по пътя на глупак Първата причина, която може да ни даде мотив за подобно пътешествие в неизвестното е свързана именно с универсалните представи за щастието и добруването на цялото човечество. Понастоящем огромно количество духовни водачи продължават да популяризират визията за „необходимата духовна еволюция на цялото човечество”, която според тях представлява единствения път към щастието, вселенската хармония и  „тоталната победа на доброто”. Естествено, тази визия е много по-приемлива за повечето хора, тъй като тя гарантира поне някаква сигурност за измъчените им души. Но е очевидно, че и в 21 век, гурутата и техните организации, независимо от претенциите и намеренията им, всъщност продължават неусетно да подменят същността на битието с безброй огледални образи на фалшиви идеализирани представи за същността на доброто и злото. Втората причина е със „знаков характер”. Тя е свързана с допускането, , че термините “гностицизъм” и “ дуализъм” не са синоними и трябва да бъдат ясно различавани. За ориентир в играта на думи, ще въведа известното определение на „гносиса”, като директно познание на тайните на универсума, без посредничеството на религиозна, научна и/или някаква друга езотерична парадигма. Излишно е да добавям и пространно обяснение за необходимостта от елиминиране на социалните институции.  И още. Непосветените могат да изпитват твърде песимистични чуства под влияние на гностичната идея за взаимодействието на противоположните начала във вселената, но трябва да признаем, че тя е посестрима на  резултатите от „квантовата революция” и изводите свързани с постмодерната теория на хаоса. Следователно, ако животът на Адамовия род е възможен само в универсум, който е продукт на субстанция създадена от „зло-добро-зло-добро...” и т.н., се налага да преосмислим всички философски концепции за щастието, дори и да ни се наложи да боравим само с популярните морални категории. В свят, в който „има изначално добро”, само защото присъства и „първично зло”, човешкото щастие и нещастие са огледални образи на битието. Следователно, робуването на най-популярните представи за щастието могат да ни превърнат в   нещастници, така както и преодоляването на тривиалните западни социални конвенции, съгласно които ние „задължително трябва да сме нещастни”, могат да ни превърнат в щастливи хора. С други думи се налага да допуснем, че може да има много илюзии-реалности, в които съществуването намира своя израз чрез играта на сенки, но същевременно трябва да приемем, че на нито едно йерархично ниво „духът не се отделя напълно от материята”. Нещо повече. Идеята за „адвайта”/ нито две, нито едно/ ни позволява да преминем отвъд дуалистичното мислене за да стигнем до прякото познание на света-плод на взаимната зависимост на Всичко, в който Нещата нямат своя собствена, самостоятелна природа. От такава гледна точка можем да определим и третата причина, поради която се налага да продължим по пътя на Глупака. Тя е свързана с отхвърлянето на идеята за разделяне на  универсума на „фина и груба реалност”. Визията за „съвършения свят”не позволява да се прозре най-простия и очевиден житейски факт, че  „действителността винаги има вкус на хляб”. Всъщност, няма друга реалност, в която ние можем да се случим, следователно е по-добре да се съсредоточим върху по-внимателното боравене с нея. Очевидно, дзен-идеята, че „щастието е възможно единствено тук и сега”  е  подходяща за коментар на казаното защото  ни насочва към съсредоточаване на съществуването в „обикновеното всекидневие”. Рутинните всекидневни занимания на всяко човешко същество в повечето случаи са лишени от блясъка на мистичните ритуали и технологии за достигане на Абсолюта. Ето защо всеки гуру, дори и да не е облечен в бяла роба и да не носи брада може да успее да омае непосветените със словата си за щастие, хармония и любов. Но във „висшите селения на духа” може да няма „нещастие”, единствено при условие, че не съществува и „щастие”! А ако въобще има такива „сияйни нива на вечната радост”, в тях със сигурност ще вирее само едно чувство – скуката.

    След казаното дотук е време да защитя тезата, че гностичните идеи могат да пораждат оптимизъм и са способни да осигурят на „космическото човечество”/ Адам Кадмон/ много по-големи възможности за успешно преживяване на „ужаса от битието” в сравнение с „умерения дуализъм” на повечето християнски, юдейски и ислямски теолози, съвременни мистици, окултисти и  теософи, които предлагат „хепи енд” за Адамовия род.

    Източните не/учения  под една или друга форма приемат идеята за „адвайта” и „безшевната тъкан от взаимодействия на универсума”, без да се занимават с с прогнози за „крайната победа на духа над материята”. Но хората продукт на юдейско-християнската цивилизация и до ден днешен са обсебени от визията за „последната битка” и „тоталния резултат”, защото както вече споменах техните Аз-образи много трудно понасят противоречивата картина на света. Разбира се, европейските езотерици, религиозни философи и духовни гурута в протежение на векове не допускат, че единствения оригиналният създател на света, в който живеем може да е „добър-и-зъл” едновременно! Затова  в продължение поне на последните 1500 години е валидна формулата за „добрия архитект и лошия занаятчия”, в която злия Демиург е сътворено същество, производно, но неравно на  Абсолюта, Добрия Бог, Висшата сила и т.н. Чрез нея, теософи, мистици и окултисти, „най-почтено” заобикалят и предположенията, че Всевишния не може да се справи със злото или не иска да се справи тотално с него, защото самия Той, както и създадения от него свят…просто ще престанат да съществуват! Известно е, че неоспоримото  и постоянно наличие на злото в битието на хората предизвиква философски терзания сред интелектуалците от всяко следващо поколение. Затова мъдреците и адептите непрекъснато интерпретират темата за допускането на злото в универсума под формата на „ божие изпитание за човека вписващо се в по-големия план”,като на практика фалшифицират проблема за неговата роля на първопричина – „ физис на света”. През 21 век усилията им все още дават резултат в Западния свят. Ето защо нека приемем за ориентир думите на испано-американският философ Джордж Сантяна/ 1863-1952/: „нашата реалност” ни е напълно достатъчна” и да предположим, че има и други алтернативи за приемане на битието.

     Според една прочута теза на философа Ориген, дори Сатаната може да бъде приобщен повторно към изкуплението. Така, на фона на подобна наивна морална догма можем да започнем анализа на споменатите алтернативи с уговорката, че „скритата информация” на тайните учения е  най-близко до редица постмодерни философски идеи и теории. В началото му ще подчертая, че по своята същност автентичните езотерични учения са  гностични, мистични, но не и  умерено дуалистични. За херметиците действителността е всеобхватна цялост изтъкана от мрежа от взаимодействия, създаващи нескончаема поредица от илюзии-реалности в хаоса. Техните интелектуални дихотомии базирани на дефинитивни опозиции между материя и дух, тяло и душа, зло и добро също са втъкани в представата за едновременността на универсума „без да са две/отделни неща/, нито едно/цяло/”.  В рамките на шегата бих  могъл  да твърдя, че езотериците са познавали общата теория на системите и теория на хаоса, но по-скоро ми се налага да приема, че съвременните версии на двете теории, както и много други „научни постижения”, са не само закъснели, а и понякога не толкова сполучливи „преразкази” на техните фундаментални идеи. Затова без коментар ще предложа за сравнение две формули за „физиса на света”  въведени в интелектуален оборот през последните 1800 години.Първата е вече познатата ни теза на будиста Нагарджуна от 2 век, която гласи: „ Нещата извеждат съществуването и същността си от взаимната зависимост между тях. Сами по себе си те не представляват нищо”. Втората, принадлежи на известния физик от 20 век Хенри Стап*:” Елементарната частица не е независимо, неподлежащо на анализ цяло. В своята същност тя е съчетание от взаимовръзки и отношения, които водят към други неща”/130/____________________________________________________________________

 *    Хенри Стап е измежду учените, които считат, че квантовата теория може да се използва за да се обясни как работи човешкото съзнание. Той разработва  съвременен вариант на солипсистката философия на епископ Бъркли, който се базира на постановката, че идеята за света и всичко съществуващо „ в него”, винаги е плод на субективен акт/ субективно знание/, макар и първичната му основа/нека да приемем, че това е Брахман –б.м./ да е обективна! Физикът застъпва идеята, че работата на човешкия мозък има каузален/причинен/ ефект върху действителността, както и тезата, че пряката връзка между съзнанието и обективната първооснова не само е  двустранна, но и е и основен двигател за измененията на на двете взаимодействащи страни. Разбира се, въпреки опитите на квантовата теория да нарисува пълна картина на света, много физици не приемат идеализма на Стап и отстояват противоположни позиции за връзката между съзнанието и материята. Някои разглеждат невробиологичните факти, пресъздаващи „материалния физис” на мозъка и появата на менталните му свойства, други приемат, че съзнанието генерира нашата реалност, но признават, че механизмът, по който мозъкът произвежда чувства и мисли все още е непознат на учените. Между многобройните теории, в края на 20 и началото на 21 век ,се откроява концепцията на философа .Д. Чалмърз/ р. 1966/. Той приема много от постиженията на когнитивната психология и неврофизиологията, но подчертава, че най-важния и „необясним аспект” на съзнанието си остава „субективното преживяване на света”. Според него използването на идеи взаимствани от квантовата теория, нелинейната динамика, теорията на хаоса и неврофизиологията не е достатъчно ефективно, защото обяснителната им сила се изчерпва на равнището на функциите. С други думи феноменологичният подход на Чалмърз, подобно на квантовия идеализъм на Стап, се базира на фундаментални идеи – плод на класическата европейска философия. В случая -  Чалмърз повтаря тезата на Картензий, че материята „не е способна да създаде душата”/131/. Също така е очевидно, че школата на Нагарджуна елеминира проблема с дихотомията материя съзнание. И още. Древните източни учения традиционно включват в канавата си три презумции: вселената не може да същестува без наблюдател; съзнанието „твори” физическия свят; съзнанието е първична всепроникваща, трансцедентална субстанция, отвъд време-пространството. Но да не забравяме, че „вселена” е само ...дума!

      Ако продължим действието на тези две „интелектуални перли” до теми свързани с философстването за ролята на злото като първопричина на света, се налага да признаем, че сами по себе си представите за Бог и Сатана и/или моралните категории за добро и лошо, щастие и нещастие, справедливост и несправедливост не значат нищо! А тезата на Ориген, дори започва да звучи трагикомично, при положение че  самият Творец, по никакъв начин не може да бъде отделен от творението. С други думи освен „съвпадението на бог и дявол като едно и също нещо” излиза, че Господ е „виновен за злото” и трябва да моли за прошка целия човешки род. Разбира се съществува и друга алтернатива, свързана прозрението, че битието на Бог и Адам Кадмон не може да се случи по друг начин, но това е тема, която  ще бъде анализирана в друг контекст. В случая е по важен извода, че независимо от разликата във времето всеки адепт представя същността на „физиса”, чрез която се разкрива случването на съществуването по единствено възможния начин на „тотално взаимодействие и хармония” във „вихрушката на случайната необходимост”. Обяснението на битието, чрез взаимната зависимост на нещата позволява и по-добрия прочит на прословутия принцип на Хермес Трисмегист: това, което се намира горе, е като онова, което се намира долу, а това, което се намира долу, е като онова, което се намира горе.

      Гностикът-херметик търси подобно осмисляне на всеобхватната хармония на противоречащи си начала, за разлика от дуалиста, който винаги ги възприема като „независими, подлежащи на анализ цялости”. Освен в легендарната „Изумрудена плоча”*, подобни идеи са заложени и в другите велики философски системи като венанда, дзен-будизъм, даосизъм. Известният египетски град Александрия

 * „Смарагдовата плоча” или „Изумрудените скрижали” на Хермес-Тот са легендарен източник на най-древна мъдрост/ дат. прим. на 36000 г./, чиито материален носител според преданията е направен от изумрудено зелено неунищожимо вещество, добито чрез алхимично преобразуване. Митовете за техния създател Хермес-Тот/ Хермес Триждивеликия – т.е. „Трисмегист”/ му приписват божествени качества, безсмъртие и тотални знания за същността на вселената. Някои приемат Хермес Трисмегист за древен цар на Атлантида, извънземен създател на египетската цивилизация, велик маг и т.н. В „Изумрудената плоча”/ всъщност се счита, че става дума за 12 плочи/ е записан и основния принцип на алхимиците известен като „ закон за съответствията”/ или подобията/. Той дефинира ненарушимото и единство – „ каквото е горе, такова е и долу”, като постулира, че дори само с това знание, индивидът „ може да прави чудеса” . В сферата на менталното въздействие на юдею-християнството се счита, че чудесата могат да се случат след сливането/разтварянето/ на личността в Абсолюта подчинен на вселенските духовни закони.

където се развива херметичната философия е твърде далеч от Китай, но последователите на Триждивеликия говорят за “пътя на Хермес”, така както даосите говорят за “ пътя и постигането”.  Ето и един типично езотеричен цитат от Упанишадите, който също напомня за философията на Хермес-Тот:

                            „ Каквото е човешкото тяло,

                          такова е и космическото тяло.

                          Каквото е човешкото съзнание,

                          такова е и космическото съзнание;

                          Какъвто е микрокосмосът,

                          такъв е и макрокосмосът.

                          Какъвто е атомът,

                          такава е Вселената.”/ 132/     

В него не е трудно да се съзре описанието на „ безшевната тъкан на универсума”, като плод на връзки, взаимодействия и отношения, което също е твърде далеч от дуалните модели. Освен това, след използването на подобни примери е очевидно, че понятия, като: херметик, алхимик, маг, гностик, могат да се отнасят за един и същи човек – например за Лао Дзъ, Хермес Трисмегист, Питагор, Буда...или някой съвременен учен, допринесъл за „квантовата революция”.  Аналогиите и съответствията са навсякъде, а това означава, че адептите от различни епохи винаги стигат до извода, че  психиката на индивида е  отражение на „физиса на микрокосмоса”, докато „макрокосмосът” импровизира своя образ... чрез съдбата на целия Адамов род.    Впрочем, поради тази причина, се създава и идеята за хилядолетната взаимовръзка – „aurea catena”, базирана на на представите за общи принципи, тайни знания и херметични практики.

     Например. Известно е, че херметизма и особено алхимията се разработват блестящо именно от поколения мистици, поклонници на Алах и неговия пророк Мохамед още в епохата на Халифата. Много ислямски езотерици например отъждествяват Хермес Трисмегист с Идрис, който е споменат и в Корана. Всъщност именно благодарение на суфиите в света на тайните учения започва да се налага мнението, че сходствата и съвпаденията в съдържанието на „скритите знания”, създадени в различни места и време не са случайни. Суфиите смятат, че Идрис-Хермес е важна фигура в разпространяването на единното тайно учение, някои го считат дори за учител на Питагор. Арабските мистици утвърждават и алхимическата формула за  т.н. „ велико дело”, като „ път към духовно преобразуване на човека”, която напомня за даоисткото „пътуване и постигане”, както и за „осемте степени в укротяването на бивола”, будистките „осем стъпки към съвършенството” и т.н. Суфи е и най-известният и влиятелен арабски алхимик Джабир Ибн Хайям/ 721 – 815 г./. Най-ранният известен текст на Изумрудената плоча се появява именно в трудовете на Джабир, който освен всичко останало е бил и придворен алхимик на Харун Ал Рашид/легендарния пети халиф от династията на Абасидите, описан в книгата “ Хиляда и една нощ”/. Джабир е и мъдрецът, който налага фундаменталната аналогия между алхимика и Създателя в мистичните представи на познатия ни свят. Не е трудно да се съзре, че зад спомената идея се крие и една много по-фундаментална концепция, която надхвърля мистичните религиозни представи за тотално духовно пречистване и сливане с Абсолюта. Тя е свързана с възможността за трансмутацията/преобразуването/ на човеците в Бог. Не искам да преписвам тази толкова еретична идея на ислямския суфи, но не мога да отрека и факта, че в трудовете на редица мислители  могат да бъдат открити много нейни посестрими.Подобни интелектуални съвпадения се локализират у неоплатониците, в трудовете на някои християнски мистици, както и в ученията на европейските алхимици. Но един от известните примери заслужава по-особено внимание. Той е свързан с биографията на родения в Египет гръцки философ - Плотин/204 – 270/. В трудовете си Плотин обръща специално внимание на съзнанието като подчертава, че то е активен участник в пресъздаването на света, а не е само пасивен регистратор на „качествата на материята”. Той също вярва в единната всепроникваща взаимовръзка като субстанция на вселената, като не бива да забравяме и факта, че живее в едно и също историческо време с Нагарджуна. Освен това Плотин изказва своето мнение за превръщането на човека в бог , няколко века преди Джабир, при това като единствен императив за развитието на Адамовия род. Разбира се, аз не искам да замествам оригиналните му философски текстове с  постмодерните интерпретации на спомената идея, затова само ще отбележа, че квантовата теория позволява да преминем дори отвъд визията за сливане на човека и бога. А ако се върнем към историческите факти ще трябва да признаем, че идеята за „ великото дело на алхимиците”, прониква и се развива в Средновековна Европа благодарение на симбиозата с арабската култура. Под нейното благотворно влияние европейските философи дефинират способността на хората „ да научат всичко, да извършват чудеса и да се превръщат в един от образите на бог”. Но за разлика от съвпаденията очертаващи универсалния културен артефакт за „ познание и сливане-придобиване на някои от божествените образи” или в по-общ план...на Абсолютната реалност, езотериците в Европа откриват още една алтернатива. Тя е кодирана в описанието на прочутия доктор Фауст!

    И така - европейската   традиция на езотеричната философия и „тайните учения”, може да се свърже с целта, „ хората да станат богове”,  формулирана от Плотин през 3 век, със старата немска легенда за доктор Фауст/ преразказана и увековечена от Гъоте през 19 век/, с идеята за „свръхчовека” на Ницше/19 век/ и с тезата за „трите души/ аполоновска, магическа, фаустовска/” на Освалд Шпеглер/19-20в./. Естествено, „грехът на Адам” се забелязва най-отчетливо в немската легенда, съгласно която Фауст продава душата си на дявола за да знае и може...всичко! Затова, преди да анализирам нейната ментална субстанция ще се наложи отново да повторя, че „ пътят на глупака не е нито този, нито онзи”. Той е по-скоро състояние на „вървене по всички друмища едновременно”. Следователно неговото битие не решава задачата да се открие  „истинския път към оцеляването, щастието и добруването на човечеството”. Но Глупаците по принцип считат, че такъв път не съществува, затова приемат, че съзнателно или несъзнателно мъдреците рано или късно се превръщат в престъпници, независимо от намеренията си. Поради тази причина именно „философията и практиката на будалата”  ни насочва към преминаване отвъд всички философски концепции, мистични идеи и религиозни вярвания за вселената, бога и човека. А легендата за доктор Фауст е един от най-важните ориентири по пътя на Глупака.

        Според автори като Бейджън и Лий фигурата, която определя смисъла на развитието и оцеляването на нашата цивилизация, не е Христос, а Фауст: “ За разлика от Иисус Христос, тази фигура не се стреми да поведе другите към Бога, нито дори да постигне собственото си личностно сливане с него. Напротив, тя се стреми да стане Бог”/133/. За всеки  “стандартен човек”, продукт на матрицата на юдею-християнската култура, подобно твърдение е кощунствено. Но за тръгналия по пътя на Глупака то обозначава една богата езотерична традиция  и своеобразна стратегия за оцеляване на човечеството, свързана с представите за делата на магъосници, вещици, вещери, магове и вълшебници.

       В свят, в който думата реалност е „условие прието с консенсус”, истинската духовност не се свързва със свещениците. Нещо повече, както се оказа след квантовата революция, тази дума е излишна, а това означава, че  прагматичният разум не може да оправдае вярата в себе си. Но именно  в такъв свят наистина има място за фаустиански стремежи. Естествено, ако проследим историята на „скритото знание” ще констатираме, че приоритетите на маговете за „оцеляване във вечността и безкрая” са различни, но имат една обща черта, която ги отличава от мистичните, алхимическите, дзен-будистките, даоистките или суфитските стратегии за осъществяване на човека в универсума. Тя се разкрива чрез  желанието за качествена промяна на съществуващата илюзия-реалност. С други думи, магът не се примирява с битието, за разлика от дзен-учителя, който когато спи-спи, а когато яде-яде, без да се интересува от „физиса на света” и/или присъствието на Създателя в него.. Съветът на известните дзен-роши ни насочва към пълноценното преживяване на Настоящето, което единствено съществува в един свят, за който всеки въпрос е неверен! Но  магьосникът не се приспособява към „единственото настояще на „тук-и-сега” за да преживее спокойно и хармонично съществуването си, нито пък приема даоисткото „недействие” като основно средство да не се нарушава „равновесието във вселената”. Магът се потапя в „ безшевната тъкан на универсума” за да създаде своя „илюзия на действителността”. Затова истинският магъосник създава различни форми и вълшебни представи, но не се стреми да избяга в други „ по-добри или по-интересни реалности”, като Олдъс Хъксли, Тимъти Лиъри или последователите на Карлос Кастанеда и неговия митичен учител дон Хуан.  Маговете не обещават на хората и сбъдването на мита за „Шангри Ла”. Те не търсят духовната „абсолютна реалност”, където всички могат да живеят мирно и  щастливо, сред красиви пейзажи и райски песнопения. Всъщност те използват знанията си за пластичността на вселената и това, което физиците наричат „ квантова супа”, за да приложат своята стратегия за оцеляване в свят, за който няма отговори! 

       За разлика от тях доктор Фауст търси окончателната истина и всемогъществото на вълшебника с помоща на „страховитата  и загадъчна сила на дявола”. Той предлага в замяна душата си, като разчита на чужда помощ, за да разкрие истини, които не съществуват. Поради тази причина трябва да разграничим „фаустианския стремеж за придобиване на божествените атрибути” от стратегията за „ превръщане на човека в бог”, като плод на най-велико лично постижение/ „самосъздаване”/. Маговете познават себе си, затова не им се налага да се пазарят с когото и да било, нито пък да се примиряват с битието. Те не приемат и пътя към „съвършеството и възвишената любов”, по който много обичат да вървят любителите на Аполоновото начало. Почитателите на Аполон, най-често изолзват идеите за красота, добро, любов ,щастие в името на всички” за да дефинират необходимостта от тотален духовен прогрес на човечеството. Всеки псевдоинтелектуалец и през 21 век, също вярва в подобни „възвишени идеали” за „квантов преход”, „духовно пречистване на  цялото човечество” и т.н. От гледна точка на глупака тези идеи по своята същност са безсмислени, но трябва да признаем, че с подобни идеализирани категории спекулират и много от адептите свързани с различни „тайни учения”. А този факт ни подсказва, че продавачите на парцели в Рая, по принцип не прозират отвъд смисъла на скритото знание.

     Прякото „магическо самопознание”, като особена форма на гноситцизма, означава да се достигне до самопризнанието, че можем да бъдем в ролята на „ следователно съм”,  само като мигновено събитие в една морално неутрална вселена, чието съществуване „не е в две и не е в едно”. Принципът „ познай себе си” изисква да се премине отвъд конституцията на илюзията-реалност и нейните социални, исторически, географски, етнически, културни и етични ориентири. Едва тогава стигналият до „пряко самопознание” разбира, че може да бъде себе си, само като едновременно е  „зло-добър”, „добро-лош”, „справедливо-несправедлив” , „вярващо-невярващ”, „щастливо-нещастен” „грозно-красив и красиво-грозен”, „ съвършено-несъвършен” и т.н.

     И още. Човешките представи за вселена/универсум, космос, свят/, както и самите думи, по същество са не само ограничени, но и безмислени. Те са отровни за търсещия дух, защото така наречената вселена представлява само облак от вероятности, който не замъглява някаква абсолютна истина, която трябва да бъде открита. Подобна теза може да уплаши и обезвери всеки човек, който е неспособен да се освободи от бремето на културата, религията и… мъдростта. Но ако приемем за обсъждане тезите на Хенри Стап/ подобни идеи изповядва и физика Дейвид Чалмърз/ се налага да допуснем, че единственият акт на битието е...субективното преживяване. Именно този акт е основен ориентир по пътя на будалата. С други думи,  следвайки антилогиката на  един известен дзен-коан, глупакът „открива какво е лицето му, преди да бъде роден”, без да губи душата си, като по този начин се превръща в божество. Разбира се той е бог, само за себе си, в „своята вселена”, но да не забравяме, че „каквото е космическото съзнание, такова е и човешкото съзнание”. Но след като „вселена, е вселена, е вселена...”, т.е. само дума, която не значи нищо, се налага да допуснем, без уговорки, че глупакът е… Творец.  

     Разликата между такъв път за „ духовно преобразуване на човека” и залога на доктор Фауст е очевидна. Тя има същите измерения и в сравнение с моделите, които ни предлагат адептите на повечето „тайни учения”, независимо от техните претенции за откриване на Абсолюта, осигуряване на духовна свобода и/или сливане с „божествения физис”. Ето защо за мнозинството люде, които вярват в „ духовния прогрес” на човечеството и в твърдението на Ориген, че ще дойде време, когато и Сатаната ще бъде приобщен към доброто, може да се каже, че те винаги ще губят душите си, в света на сенки от значения, идеи и идеологии  за красивото, доброто и смисъла на живота. За  такива хора постоянно ще бъде необходим и външнен ментор, независимо от званието му/ бог, извънземна раса, вселенски разум, информационно поле, месия, духовен гуру, адепт// 134/ . Ще добавя, че потребността от духовни водачи, както и митологизирането на идеята, че има „тайни учения”, които могат да решат проблемите на хората  се вписва във физиса на всяко човешко общество. Социалният живот в основни линии, почти  винаги е продукт на конформистки мнозинства, които притежават споменатите характеристики. От такъв ракурс и в подобен контекст мога да разбера защо повечето изследователи на „теориите на конспирацията” споделят своите притеснения, че  „скритото знание” може да се използва от съответните тайни общества срещу  „профаните”, с оглед на оцеляването на най-съвършените представители на „ хомо сапиенс”.* Но направения анализ показва, че подобни притеснения са неоснователни...или по-скоро, че са насочени в погрешна посока.

*   Теорията  за конспирацията НСР/ Нов световен ред/ заема особено място в сферата на дискусиите за бъдещето на човечеството през последните десетилетия на 20 век. Идеята за Новия световен ред се ражда в периода преди Втората световна война, приблизително в интервала между 1919-1939 г. Но страхът от манипулативни действия на тайните общества  се отпечатва в общественото съзнание по-късно. Той се изразява в различни форми – от опасенията, че мисленето и поведението на хората могат да бъдат контролирани, до притесненията, че бъдещето е гарантирано само за подбрани конспиративни малцинства и техните потомци! Разбира се, историята на мечтата за установяване на световно господство е с вековна давност. С нея са свързани митовете за делата на тамплиери, масони, илюминати, обществото на Сесил Роудс, историята на създаването на САЩ, ООН, Европейския съюз, както и със съвременните организации на Билдербергите, на състудентите от „Череп и кости”, на избраните от Трилатералната комисия и т.н. Естествено, историята, на нацистите и техния фюрер Адолф Хитлер заема особено място в „теория на конспирацията НСР”. Подобен рейтинг имат и фактите свързани с идеята за „световната комунистическа революция” и делата на Ленин, Сталин и техните наследници...мечтата за създаване на съвършения „ съветски човек”/ „ хомо советикус”/ и т.н. Понастоящем се счита, че така нар