Запознаването с историята на херменевтиката естествено ни насочва към древна Гърция и Тракия, където няколко века преди раждането на поредния юдейски месия се разработват идеите за  добро и зло, първороден грях и изкупление, смърт и възкресение, пречистване на душата, висши добродетели и „райско възнаграждение”.

     Известно е, че още древногръцкият философ Платон/ 5-4 в. пр. Хр./ в своите трудове обръща внимание върху необходимостта от аскетичен начин на живот. Той твърди, че чрез  подобна технология за пречистване на тялото и душата  може  да се прозре „най-важната наука свързана с идеята за доброто”.  В своя прочут диалог „ Държавата”, древногръцкият философ въвежда и тезата, че  знанието и истината могат да се смятат подобни на доброто, но „ не е справедливо всяко едно от тях да се смята за добро, понеже доброто трябва да се почита като нещо по-велико”, макар и да „ не е същност, но по достойнство и по сила да стои много по-горе от същността”/ 137/. Във „ Федон” той проповядва и идеята, че ако душата е безсмъртна е „ нужно човек да прояви грижа за нея не само за тази част от време, докато трае това, което наричаме живеене, но и за цялото време”, защото „ душите, които са прекарали живота си в чистота и мярка, намират богове и за спътници и за водачи, и се заселват на мястото, което подхожда на всяка една”/ 138/. По такъв начин в древногръцкия свят, идеалът за духовната чистота се превръща в основа на тезата, че висшите добродетели са постижими само за посветените, докато за останалите – „профани”, остава единствено „нерадостното битие в грубата реалност”.

     Ако следваме преданията трябва да подчертаем, че тракиецът Орфей/вер. 6 в. пр. Хр./ също има изключителен принос към формирането на споменатата идеологема, на която робува и до днес целия Западен свят. В познатия ни орфически модел за начин на живот адептите са издигнати в специална категория на „особени личности” –  релеватна на статута на християнските светци. Според древногръцките орфици достигането на съвършенството на духа не е по силите на обикновените хора. Разбира се идеята им не е оригинална, нито пък патентът за нейното създаване принадлежи единствено на адепта от Тракия. В арела на Източните култури също могат да бъдат открити много подобни интелектуални съвпадения. Но в случая тази констатация няма никакво значение защото изводът, който се налага да направя е нелицеприятен за любителите на мъдростта. Ще го формулирам по следния начин: орфиците, подобно на Платон, никога не са си поставяли задачата за „духовна еволюция на цялото човечество”! Същността на орфизма е свързана с представата за аскетизма, откъсване от чувствените наслади и разкриване на пречистената божествена същност на човека, което позволява на всеки индивид да поеме съдбата си в свои ръце. По такъв начин за първи път индивидът е поставен пред общността. Християнската религия, която взаимства доста идеи от платонизма и орфизма също популяризира подобен принцип, но го профанизира до нивото на представата за „големия грешник, който се превръща в светец”. Но от такава гледна точка се проявява и един фундаментален недостатък, който е характерен за теологичното мислене. Той е свързан с очертаването на „ясни граници” между дуалистичните състояния  на  добро  и зло, съвършенство и несъвършенство, грях и добродетел. На тази база се разделят и зоните за награда и наказание/ Рай и Ад/, както и представите за „добър живот на небето” и „лош живот на земята”.  Впрочем поради тази причина и Църквата не се занимава със „духовници, които отново са станали големи грешници”, въпреки че има доста такива! А някои от тях са били полезни на хората, независимо от факта, че са прекарали добре времето отредено в „злата земна реалност”.

    Питагорейството също оказва влияние на ранното християнство, чрез посредничеството на орфизма. То представлява мистично, религиозно-философско учение, което носи името на създателя си – Питагор/ 6-5 в. пр. Хр./ От запазените сведения за дейността му знаем, че той се славел като магьосник, адепт, жрец, философ и учен, който узнал тайните на „скритото знание”, благодарение на пътешествията си в  Египет/ подобно на Орфей/, Халдея, Персия. Там се запознал с науката за свещените числа, геометрията, астрономията, астрологията, медицината. Легендите за него разказват, че е бил син на Аполон или на Хермес Трисмегист и притежавал голяма вълшебна сила. Те са съхранили и преданието, че богоподобният Питагор, успял дори да се върне от Ада и да възкръсне/ подобно на Орфей/ благодарение на изключителните си качества на велик маг.  Сведенията  дават основание да се твърди, че неговите последователи, също водели аскетичен и съзерцателен живот, съгласно идеализирания модел за човешко поведение, завещан от Платон. Изследователите подчертават, че питагорейството оказва изключително влияние върху формирането на духовния климат на Западната цивилизация, която в периода на Средновековието  е скована от строгите религиозни канони.

     Идеите за себеизразяването на божествената вселена чрез числа, вярата в живота на душата след смъртта, учението за аналогията, понятия като пропорция, хармония или катарзис/ постигане на чистота на душата/  са също с питагорейски произход. Те описват динамиката на връзките на човека с природата и божественото, а прочутата метафора за космическата “хармония на сферите” предава съюза между науката и мистиката, между философстването и съзерцанието на вселената. Musica yniversalis/от лат. „музика на универсума”/ е по-скоро понятие за универсална хармония, пропороции и математически съчетания, което в различни аспекти може да се срешне и в ученията на други древни философи. То се съхранява през 6 - 17 век, като скъпоценна част от античното духовно наследство на европейската цивилизация в резултат на усилията на интелектуалци от ранга на римския философ Боеций, италианския поет Данте и немския учен Йохан Кеплер. Благодарение на влиянието на споменатите идеи, Питагор се превръща в „ западен модел” за философ, адепт и учен, който съхранява и развива херменевтиката.  Някои наши съвременници го наричат маг, но по-подходящо е да го приемаме като учител притежаващ „гностична мъдрост” и специални познания за „ безшевната тъкан от взаимодействия” във вселената. Но ако си позволим да преценим деянията му, съгласно преданието, се налага да приемем, че той е класически пример за „грешник”, който извършва убийство  за да опази „скритото знание”. Легендите разказват, че Питагор бил принуден да убие един от любимите си ученици за да не издаде тайната на „актуалната/несвършваща/ безкрайност”, тъй като се опасявал, че ако хората узнаят истината никой повече няма да вярва в ролята на божественото начало в универсума. Очевидно разкриването на подобна страшна тайна означава, че „всеки въпрос е неверен”, да не говорим за отговорите, но Питагор търсел истината. Остава ми да добавя само констатацията, че тръгналия по пътя на будалата започва да се превръща в Глупак, когато премине отвъд „зоната на въпросите и отговорите”. Но пътешествието му към тази зона не може да бъде спестено, защото е свързано с необходимостта от преживяване на терзанията на всеки мъдрец, който задава въпроси и търси  отговори за Абсолюта.

    Скритото знание за несвършващата безкрайност по-късно взема и други жертви, но за това ще стане дума в друг контекст – сега ще направя следващата крачка, която е свързана с възгледите на създателя на т.н. неоплатонизъм.   

      Мисленето на Плотин/ 3 в./ оказва определено влияние върху езотериката и до ден днешен.   Идеите му са сходни с тези на даосизма, будизма и други форми на източния мистицизъм, а учението му оказва определено влияние и върху ранното християнство. Плотин и последователите му/ Ямблих и Прокъл/ представят основите на битието като самопораждаща се хипостаза/ всеобща, първична субстанция/, формираща всички останали състояния и форми на битието. Според него/ същото твърди и Нагарджуна/, всичко във вселената е свързано и се намира в процес на непрекъснато взаимодействие и промяна. Някои изследователи на творчеството му го обвиняват, че е създал философия на елитарни-самотници, като използват за доказателство един прочут пасаж в неговите „Енеади” . В него гръцкият мъдрец формулира  свръхзадачата за пълно разгръщане на свободната воля на индивида, но за да се разбере Плотин, както и неговата  концепция  се налага да цитирам друго не така популярно място от труда му: „ ...човек познава низшите добродетели и благодарение на това притежава свързаните с тях блага. И може би, някога, при определени обстоятелства, той ще се съобразява в действията си с тях. Ала стигне ли до по-висшите начала и до други мерки, той ще постъпва съобразно с тях. Така например той  няма да вмества благоразумното поведение в обичайната мярка....Той изобщо няма да живее живота на човека, не и живота на добрия човек, подчинен на гражданската добродетел, а го напуска и избира друг живот – живота на боговете. Защото ние трябва да се уподобяваме на тях, а не на добрите хора”. / 139/.   Остава ми да добавя, че всеки гностик-деист-луциферанец, който познава същността на „добро-злото” би приел тази теза с уговорката, че за да станеш бог, трябва да си добронамерен, но не и задължително да си добър, съгласно обществените конвенции. За непосветените мнозинства, свикнали с обичайните етични мерки, отликата между двете позиции изглежда толкова малка, че тя се възприема само като „игра на думи”. За адепта разликата е огромна. Първата позиция  разкрива „божественото начало” в свободата на избора в една променяща се вселена от връзки и отношения, която има неописуемо много лица. Втората е свързана с ограничеността и несвободата на вземане на всяко решение от страна на човека „ окован от култура”/ терминът е на Артур Шопенхауер/140/, историческо съзнание и социални традиции, различни ценостни системи,   и идеологии.  Ако продължим да следваме идеята на Плотин, трябва да признаем, че насочването към варианта да „живеем живота на боговете” не определя императивно  да „ правим каквото ни се поиска”. Изборът на подобен начин на съществуване по-скоро е свързан с прозрението, че индивидуалната същност може да се усети/ т.н. преживяване на Съм/, само ако се разкъсат веригите от социални норми, ценностни системи и идеологеми, които обикновено се представят като клаузи от „обществения договор”. И още –  отговорността при правенето на избора в този случай е почти непоносима, защото всеки почитател на „мъдрото незнание” усеща, че дуалните решения в полза само на доброто или злото, справедливото или несправедливото и т.н. не съществуват. В прекия смисъл на думата, това не е елитарно знание предназначено за бунтари-индивидуалисти, защото повечето хора   са   наясно, че всяко действие касаещо „другите” задължително има различни, често противоречиви последици. Но подобен избор винаги е бил единствено по силите на самотници - останалите предпочитат да не поемат съответната отговорност, като прикриват лицемерния си конформизъм зад декора на разнообразни традиции, мъдри учения и религиозни догми. Нещо повече. Фактът, че валидните ценностни норми са конституирани, чрез „общоприети идеи и правила” освобождава конформистите от каквито и да било лични терзания, дори и да са наясно, че приложението им донася зло за някого. С други думи колективният егоизъм винаги доминира в човешката история за сметка на индивидуалния алтруизъм. Следователно след стотици векове съществуване на нашата западна цивилизация, ако въобще можем да говорим за каквато и да било проява на колективен алтруизъм, то задължително трябва да добавим и думата „егоистичен”. Пък и за мнозина конформисти саможертвата на Иисус, продължава да изглежда като нелепо деяние, макар и да е извършена преди повече от две хиляди години. Може би това е и една от основните причини за спада на авторитета на религията като обществен регулатор, въпреки декларативното поведение на милиони вярващи християни,    

     Очевиден е и още един факт – мнозинствата от хора, могат да живеят в социални системи само ако мислят дуално и теологично. В случая не е важно дали подобна формула за битието на човешките общности може да има „безсрочно приложение”, а дали „ тя е необходима”. Моята теза е, че това състояние на „дуално съществуване” на обществата е единствено възможно, затова и скритото знание, не може да бъде усвоено от мнозинствата, независимо от откритото му предлагане на пазара на идеи. Нещо повече – допускам, че конформистките мнозинства никога няма да пожелаят да преживеят „ живота на боговете”, независимо от осъзнатия очевиден фалш на повечето светски и религиозни доктрини. Естествено, в културата на всяко съвременно общество, също витаят етични концепции за природата на доброто и злото, религиозно-мистични версии за духовно усъвършенстване на човечеството, както и социални идеологеми за прогрес на цивилизацията. Но отношението към техните послания и визии за „по-съвършено общество” и „по-добър човек” е формално и ...лишено от страст.  Причините за проявата на подобно лично и обществено бездушие са приблизително три :  дуалистичното мислене, егоизмът, стоящ в основата на оцеляването на рода и нежеланието да се поеме индивидуална отговорност за решения, които нямат колективно одобрение.  В историята на човечеството има достатъчно примери, с които може да се докаже, че идентификацията на членовете на всяка общност, както и нейното оцеляване се гради на основата на спомената триада: дуализъм , егоизъм и конформизъм.

   Всеки суфи, дзен-будист или даосист би се съгласил с идеите на Плотин. Ислямски или християнски мистици като Ал Халадж и Майстер Екхарт също изповядват подобни възгледи. Но е известно, че нито един ортодоксален последовател на Аврамическите религии, както и много последователи на идеите на философи от ранга на Платон и Еврипид не приемат подобни тези за ролята на космическия човек Адам Кадмон.  А за едноизмерните хора, продукт на съвременното консумативно общество, които не се интересуват въобще от философи, религии и мистични възгледи може да се каже, че те страдат и от болестта на редукционизма. По-вещите в играта на стъклени перли биха казали, че редукционизмът също е философия, методологически подход и ментален принцип. Но аз ще повторя, че той предизвиква болестно състояние на ума, при което сложните явления се свеждат единствено до нещо по-просто, разбираемо и подлежащо на обяснение с помощта на  ясно формулирани закони, формули и схеми. Ако добавим към тази диагноза и спомената по-горе триада: дуализъм, егоизъм, конформизъм не можем да заобиколим и констатацията, че тази ужасна болест лишава хората от възможността да надмогват същността си, да поемат отговорност за делата си и разбира се да се противопоставят на светските и религиозните институции и ментори, които ги управляват! За  тръгналия  по пътя на глупака обаче е важно да се каже, че  самопознанието е „единствената технология”, която осигурява ефективно лечение от въздействието на описаната ужасна ментална и духовна епидемия. Тя е достъпна за всеки, но за съжаление много малко хора прозират, че зад призива „ познай себе си” се крие много по-сложен процес на формиране на т.н. емоционална интелигентност*, чийто крайни продукти са емпатията, добронамереността и свободата на духа. Следователно смелата разходка из тъмните места на съзнанието и подсъзнанието, познанието на пороците и добродетелите, както и тяхното овладяване и/или поне рафиниране не замества по никакъв начин липсата на тези зрели плодове на индивидуалната духовна еволюция. Будалата приема възможността за духовно самоусъвършенстване на всеки по пътя на превръщането му в божествено самосъздание, но се усмихва сдържано, когато чуе интерпретация на идеята за „духовната еволюция на целия човешки род”. За него е очевидно, че емпатията – добронамереността и освобождаването от тиранията на общоприетите норми, нрави и обичаи продължават да бъдат „забранени ябълки” за всяка личност/ т.е. човек с Аз-образ/ и общество, защото създават перманентна опасност за оцеляването им. Поради тази причина във всеки цивилизационен център на Изток и Запад можем да открием почти едно и също официално обществено отношение към херметичните учения и произведеното от тях „скрито знание” декорирано винаги със самия знак за „тайна” – тоест нещо „подмолно”, „опасно за профани”, неподходящо за ползване от всеки” и т.н. Но оцеляването на Адамовия род зависи от синергичния ефект на опозицията рационална –емоционална - социална интелигетност. Профаните са също толкова необходими за родовото развитие, колкото и адептите. По пътя на глупака могат да тръгнат само малцина емоционално интелигентни емпати, но това не означава, че те се чувстват адепти, избрани, посветени и/или възвишени. Глупакът е индивидуалист, които може да има много персонализации/ Аз-образи/ без да се идентифицира с нито една от тях. Той не приема

___________________________________________________________________   

 *    Психолозите разграничават различни видове интелигентност. Някои от тях поставят емоционалната интелигентност наравно с рационалната/ интелектуалната/ , но аз предпочитам становището на ония специалисти, които я нареждат на първо място. Авторите, които се занимават с емоционалната интелигентност очертават редица конкретни идентификации, между които се откроява и „умението за обуздаване на рационални и ирационални импулси”. То може да бъде открито дори и в най-ранна детска възраст, чрез прочутия „бонбонен тест”, който се осъществява чрез създава на специфичната ситуация на „потребителското съблазняване”. Ето и неговото кратко описание. Експериментаторът се среща с четиригодишно дете, на което обяснява, че ще излезе за малко, като го моли да не взема бонбона, които е оставил на масата. Преди да напусне стаята изследователят му обещава, че ако послуша молбата му ще получат като награда запазения бонбон, плюс още един! Проучванията показват, че тези които от малки проявяват самоконтрол, умеят по-бързо да установят своята „вътрешна хармония”, да познаят и приемат себе си, без да търсят изкупителни жертви и т.н. С други думи такива „пораснали деца” по-лесно овладяват умението да бъдат щастливи! Ето защо интелигетността не бива да се възпрпиема само като равнище на умствените способности на индивида да приема, обработва и реагира на информация.

утопията за „духовна еволюция на всички” и отхвърля мита за „прогреса и регреса” без да разкрива отношението си към тях, защото знае, че подобни идеологеми винаги са необходими за обществото. Ето защо будалата умее  да се слива с тълпата и без да се натрапва да върши делото си. Глупакът е способен да не разкрива прозренията си,но помага на всеки, който се опитва да се освободи от оковите на дуалистичното мислене, егоизма и конформизма, защото вярва, че по своята вътрещна природа хората са преди всичко емоционално интелигентни същества.  Будалата не страда от илюзията, че всички ше реализират човечността, на която са способни, но като всеки безумец се опитва да живее със себеподобните си за сметка на компромиса, обществените договорки и емпатията, защото осъзнава, че може да се случи и самоосъществи единствено като неразделна част от Другите. Тази специфична особеност на самопознанието на будалата определя и парадоксалното му нежелание да играе ролята на отшелник в общество, което по принцип не го приема.

       Благодарение на учениците и последователите на Плотин днес знаем, че в епохата на ранното християнство все още е можела да бъде предотвратена възможността за фундаментализация на идеята, че висшите добродетели са по силите само на посветените „ елитарни самотници”. Най-значимата интелектуална стъпка в тази насока е извършена от Прокъл/ 412 – 485 г./.В учението си той утвърждава идеята за двойствеността  на основополагащата единна субстанция. Под негово влияние късните неоплатоници  реабилитират „грубата материя”, която била отхвърлена от Платон и последователите му,  като нещо недостойно по пътя към висшите добродетели. И още – Прокъл и следовниците му не отричат материята за сметка на духа, както правят много други проповедници на „тоталното съвършенство”, в синхрон с теософите на официалната религия,  а отстояват тезата, че „грубото начало” се съчетава с него. Според Прокъл душата не бива да се отделя от материалните потребности и земни усещания, а по-скоро сетивното трябва да се възпитава и преобразява за да се улови божествената светлина. По такъв начин късните неоплатоници  предлагат един много по-приемлив път за самоусъвършенстване на човека, който за съжаление е заличен от официалните догми, продукт на „ученото незнание”. Останало обаче заразното за мнозинството хора подозрение , че херменевтиката и езотериката са в основата на един много опасен друм за самореализация на човечеството във вселената, който не е за предпочитане.

     Историческите факти доказват, че разпространението на магията, алхимията и окултните науки в Месопотамия, Персия, Египет, а по-късно в гръко-римската цивилизация, християнска Европа и Северна Америка, винаги е било свързано,  с представата за положителното или злосторното им приложение. Платон например определя Заратустра като велик маг работил за благото на хората. Твърде вероятно подобно би било отношението му и към Иисус ако беше негов съвременник и свидетел на многобройните му чудеса, поне така както са описани в ортодоксалните евангелия. Но другият велик грък, Аристотел, налага оценката за злите вещери и техните вълшебства, сътворени с помоща на „черните сили”. Постепенно, страхът от злото, което може да причини всяко тайно учение се утвърждава през елинистичния период и достига до римляните, а оттам и до новото и най-новото  време. Този страх продължава да се прокрадва в съзнанието на конформистките мнозинства като част от ирационалния „ужас от битието”.

       В християнската религия също е заложен образа на “ черния, зъл магьосник”* , както и визиите на различни лоши създания, които могат да вършат вълшебства благодарение на преклонението си пред Сатаната. Двойнственото отношение към чудесата, плод на демонични или божествени представители, се е запазило и до ден днешен в западния свят. Достатъчно е да напомня за преследването на вещиците, в Европа и Северна Америка. Затова на този етап ще въведа в анализа една суфитска теза, която определя истинската стойност на идеята за езотеричните учения независимо от формата, съдържанието и културния контекст. Тя е изразена чрез думите на Ансари от Херат: “ Можеш ли да ходиш по вода? Тогава не си с нещо по-добър от сламката. Можеш ли да летиш във въздуха? То не е по-добро от това, което прави мухата. Научи се да владееш сърцето си – тогава може би ще станеш някой”/141/ 

     Пътят на „прякото самопознание” води именно към овладяване на сърцето, без да се убиват чувствата. Разликата, в отношението към чудесата по този път е, че  Глупакът не се стреми към използването на магия, но ако е необходимо се опитва да ходи и по вода. Затова отрицателното отношение на отделните велики представители на тайните учения към самоцелното демонстриране на левитация, телекинеза, телепортация и т.н.,  не бива да се бърка  с идеите за  приложния характер на магията. Не отхвърлям представата, че маговете владеят тайно знание за практики, с помощта на които могат, когато си поискат, да наруши обичайните правила за живот на вселената и хората. Очевидно тази визия включва в себе си и идеята, че магьосниците са способни да помагат или да пречат на людете в името на някакви цели, тоест да бъдат зли или добри, в зависимост от съответната гледна точка. Но за мен преди всичко е важна идеята, че магът не се съобразява с установения порядък и променя познатия причинно-следствен космически и човешки ред.* За него универсумът е омникативен, т.е. илюзорен и реалността може да бъде „нарисувана по различен начин”. Дали подобно отношение към вселената е опасно за човека?! Теолозите във всички случаи биха отговорили положително на този въпрос. Подобна е реакцията на някои съвременни философи, хуманисти, хора на изкуството и т.н.. Следователно изводът се натрапва от само себе си: споменатите представители на различни интелектуални среди и религиозни деноминации имат допирна точка, която лесно може да бъде открита в концентъра на недоверието във възможностите на Адам Кадмон да промени вселена, която не е създадена от самия него. Те са ментално ограничени от есхатологичните, апокалиптичните  визии за света, в който живеем. Затова и през ум не им минава мисълта, че човечеството може да се измъкне от пашкула на вселената, в която е родено, като създаде нова вселена!  Тук е момента да спомена, че в някои отношения модерната наука също прилича на магията., поне по едно свое качество.

     Безспорно когато коментира този факт Жан-Пол Корсети е прав, че за маговете са важни търсенето на закономерности и правила за постигането на „еднакви резултати”, подобни на усилията на учените. Очевидно е, че те също трупат знания и изследват всички страни на сътворението/143/. Но както е добре известно, дори и на конформистите, именно в процеса на налагането на парадигмата за  „модерна  наука” магията   официално е обявена за „фалшификат”. Поради тази причина, в последните 300 години учените постепенно заемат мястото на вещерите. А идеята за познание на света постепенно е премоделирана с помощта на матрицата наложена от концепциите на италианския астроном, астролог, физик и философ, Галилео Галилей/1564-1642/ и английския физик, математик, алхимик, мистик  и политик Исак Нютон/ 1643-1727/.През 17-19 век съгласно изискванията на  „доктрината  Галилей – Нютон” измерва -

* Религиозният архетип принадлежи на образа на  Симон Мага, който се споменава за първи път в Деянията на светите Апостоли/ 8.9 – 24/ На негово име е кръстен и греха, наречен “ симония”, тоест използването на вълшебната сила на Светия дух срещу пари, за егоистични  цели. Благодарение на усилията на редица християнски автори Симон, който в първоначалните писания е по-скоро второстепен вещер изпречил се на пътя на апостол Петър се превръща в представител на силите на вселенското зло, черен архимаг, Сатана  и така нататък. Според някои версии Симон   се състезавал с апостол Петър в магически дуел. Чудесата му били доста ефектни, но според християнските автори те били плод на “ чисто магьосничество” и използване на демонични източници, докато чародействата на Петър били с божествен първоизточник. В крайна сметка, както разказват феновете на християнския „първомайстор”,  при левитация Симон паднал и си счупил крака и по такъв начин загубил авторитета си на маг/ 142/ .  

 нето било прието за основен изследователски принцип, а за „научни дейности” се признавали само тези, чиито резултати можели да бъдат проверени експериментално. Затова някои автори свързват магията единствено с отделни модерни дисциплини като астрономията/ астрологията/ и химията/ алхимията/. Но е очевидно, че за питагорейците, херметиците, алхимиците, орфиците... няма разлика между магия и наука. А след „ квантовата революция” и „ окултния ренесанс” в 20 век все повече философи на науката приемат и идеята, че не съществуват качествени различия между двете области на човешкото познание. Ако отново се върнем към мисълта на Файерабенд, че единствения ни шанс да постигнем човечността, на която сме способни се крие в отделянето на „ такава агресивна религиозна институция като науката от държавата ”, можем да приемем, че възраждането на  принципите на „ скритото знание” е крачка в правилна посока. Тя може да бъде извършена по пътя на „правенето на чудеса, като слушаме сърцето си”, т.е. като развиваме емоционалната си интелигентност. И още – втъкания в културата ни страх, че можем да загубим душите си в преследване на магическо могъщество отразен в мита за Фауст може да се разглежда и като ефикасна ваксина за мнозинството „едноизмерни люде”, чиято роля в социума изисква да бъдат ксонсервативни и недоверчиви към всеки опит за  оспорване на статуквото във вселената. Херметичната мисъл по същество предпоставя активната роля на човека по отношение на реалността, както и най-разнообразните му възможности за въздействие върху нея. За магът нещата стоят по същия начин – той знае, че не е жертва на обстоятелствата, а може да ги променя когато пожелае. Учените за зло или за добро се опитват да правят същото. И още - в един от наи-омразните за ортодоксалните християни арабски трактати, известен на запад като Picatrix/Chayat al-hakim или Goal of the Wise – “Целта на мъдрите”/ херметика е окачествен като вълшебник, мъдрец и господар на небето и земята/144/. Но повърхностният прочит на принципа заложен в „Пикатрикс” може да ни подведе към объркването на „ученото незнание” с целта на „мъдрото незнание”. Освен това, холивудският образ на най-известния магьосник  в света, Мерлин, може да е впечатляващ, а уменията му да са поразяващи, но да не забравяме, че той най-вероятно е литературна измислица от края на Средновековието*. Съвсем

  *  Приемлива е и хипотезата, че легендата за Мерлин по-скоро отразява дейността на цял клас друидски магове – „мерлини”, които били предсказатели и способни инженери, създатели напр.  на Стоунхедж. Средновековните автори понякога го описват като син на дявола, а съвременния Холивуд се е погрижил за останалото.

реални обаче са били усилията на Църквата в съюз с държавата в борбата за заличаване или поне преиначаване на образа на маговете, владеещи тайното знание, през така наречените „ тъмни, средни векове”. Фактите показват, че съюзът между Църквата и държавата започнал да дава резултат още по времето на франкския владетел - Карл Велики/768-814/. Известно е, че папа Лъв ІІІ официално го коронясва за пръв император на Свещената римска империя на 25 декември 800 година. А в самото начало на 9 век Карл Велики издава първите строги закони срещу магията в Западния свят.Естествено магьосничеството не било заличено, независимо от законите, съдилищата, „лова на вещици”, кладите и инквизицията в следващите стотици години, но страхът от маговете и по-точно, от последиците предизвикани от действията им се съхранил до наше време. Разбира се, в човешката история се срещат и шамани, които макар и на дребно, с „приложна цел” се опитвали да използват „скритото знание”. Пък и е очевидно, че дори и магията за дъжд понякога може да бъде много полезна! Ето защо се налага да докажа, че принципът “да се променя реалноста и неблагоприятните обстоятелства” сам по себе си не противоречи на мечтата да постигнем човечността, на която сме способни. Освен това не съзирам основателна причина за страха породен от предчувствието, че опита на Адамовия род да заеме мястото на Твореца ще има разрушителни последици за хората. Напротив. Считам, че негативните оценки за способностите на магове, алхимици  вещици и магъосници, очевидно прикриват най-важния факт свързан с дейността им. Той е свързан с делата им, които отразяват съкровената мечта на човечеството да поеме отговорност за собствената си съдба и, за добро и/или лошо, да видоизменя реалността по своя воля”/145/. Идеите за „ненамеса в божиите дела”  и/или за невъзможността на хората да „прескочат границите на континуума, в който са създадени” продължават да крепят монопола на „ученото незнание”.и в началото на 21 век. Но митовете за велики магове, които притежават способността “ да карат нещата да се случват в мащабите на целия свят”/146/ ни насочват и към други алтернативи, които нямат нищо общо с мъдрите съвети на учените фарисеи. Един от най-великите суфии, родения  в Испания, Ибн Араби/ 1165-1240/ твърди, , че : “Да се каже, че Христос е Бог, е вярно в смисъл, че всичко останало също е Бог...Да се каже, обаче, че Бог е Христос, синът на Мария, не е вярно, защото така би излязло, че Той е Христос и нищо друго. Бог – това си ти, и аз, и всичко останало във Вселената”./ 147/. Тази универсална херменевтична теза/148/ се намира в твърде рязък контраст с всяко „мъдро учение”, което интерпретира човешкото щастие, като разделя всичко в света на дуалистични  позиции:  “добро - зло”,  “светец - грешник”, “Бог - Сатана”, „ Рай - Ад” , и така нататък. Но както вече споменах дуалното мислене е единственото средство за съхраняване на социалните континууми, базирани на „едноизмерните хора”. И още – да не забравяме, тяхната важна роля за съхраняване на обществата-инкубатор на „зоон политикон”.  Ролята на маговете е друга, затова те винаги остават в малцинство, много често състоящо се от отделни индивиди. Нейният сценарий е свързан с непрекъснатото нарушаване на нормите и  правилата като основно средство за „самодвижение на обществото Известно е, че сценарият предопределя мястото на актъорите, които го разиграват. Затова магьосниците са въплъщение на хаоса, диаболичното начало, несекващата природна стихия, непрекъснатите промени.  За всеки, който изучава съвременните постижения на физиката или теорията за хаоса, изпълнението на подобна роля е израз на „нормално възприемане на субстанциалната същност на вселената”. За ортодоксалните привърженици на „мъдрото незнание”  обаче преклонението пред хаоса и диаболичното начало/„рогатите божества”, символизиращи енергията, плодовитостта, жизнеността на природата/, като символ на „вихрушката на случайната необходимост” е израз единствено на възхвала на злото. Тръгналият по пътя на глупака приема универсума като облак от възможности, които изчакват своя час в една несвършваща безкрайност. Ето защо по неговия друм няма крайпътни камъни, с надписи „това е зло, а това е добро”, тъй като те не са му нужни. А ако глупакът срещне по пътя си Луцифер, сигурно би си помислил подобно на Ибн Араби, че „ бог е ти, и аз, и Луцифер, както всичко останало във вселената”.

     Известно е, че в рамките на няколко века най-просветените умове в Европа успяват да отхвърлят диктата на догмите като оформят  принципите на новата ренесансова цивилизация*. В нейните основи се вгражда и първообраза на идеята за създаването на „нова вселена”, но в протежение на много столетия, никой не се занимава сериозно с нея. Все пак, още  през 15 век в езотеричната култура на Европа окончателно се оформя представата за Великия Маг, способен да създава реалността като бог. Разбира се в историята на Европа между 15 и 20 век не могат да бъдат открити конформистки мнозинства, които да  проявяват интерес към възможността за пребиваване в други илюзии-реалности. От такава позиция става ясно защо през вековете идеята за безсмъртието е доста по-примамлива за „средностатистическия жител на Запада”. Причината се крие във факта, че хората обичат да „ консумират живота си”. И още. Мечтата на алхимиците да открият тайната на вечния живот изглежда по-съблазнителна за всеки любител на „високия жизнен стандарт”, за разлика от плашещия образ на Фауст, който е нарисуван съгласно канона на християнския архетип. Съгласно този канон всяко описание на делата на маговете, вещиците, окултистите…е престъпно деяние подчинено на зла умисъл, независимо от твърденията на Църквата.  

   Например - през 13 век  император на Свещената римска империя е легендарният Фридрих ІІ Хохенщауфен, който същевременно е и учен с изключителни познания по математика, медицина, теология, ислямски учения. Съпоставката между него и предшественика му „богопомазания” Карл Велики поражда доста противоречиви настроения. Известно е, че император Карл Велики трудно се научил да чете/по-скоро да срича/ и не умеел да пише, докато Фридрих бил философ, познавач на херменевтиката, меценат, политик,войн. Въпреки колебанията си Шарлеман/ от фр.Charlemagne/ все пак приел сътрудничеството с Църквата, докато император Фридрих е изпитвал нещо много по-силно от неуважение към официалните религии и в частност към папата и християнството. В 1227 година той дори бил  отлъчен от Църквата. В 1239 година папа Григорий ІХ го обвинил, че отрича мита за “непорочното зачатие”, както и за думите му, че светът бил измамен от трима мошеници – Мойсей, Иисус и Мохамед.

    Идеята за безсмъртието не е определяща по отношение на европейската езотерична традиция. Редица изследователи на хипотезата за „философския камък”  по погрешка считат, че основната цел на алхимиците/ или на най-съвършените измежду тях/ е свързана с всеизвестната мечта за създаване на универсално вещество, превръщащо всичко в злато и даващо безсмъртие. От гледна точка на съвременните представи за „жизнен стандарт”, формулата за придобиване на огромно богатство плюс вечен живот изглежда наистина примамлива за всеки, който обича да „изяжда живота си”.  Но ако приемем тази тривиална интерпретация ще трябва отново да се превърнем в жреци на  храма посветен на онзи немски доктор, който продал душата си за да може и да знае всичко! Затова, преди да анализирам  субстанцията на алхимическото  „ Велико  творение” ще се наложи  да повторя за пореден път, че „ пътят на глупака не е нито този, нито онзи”,   а  състояние на „вървене по всички пътища едновременно”.

    Очевидно е, че наред  с магията, алхимията е едно от най-атрактивните и будещи въображението практически приложения на тайните учения.  Аз няма да навлизам  в неясните и спорни моменти свързани с датировката и първоизточниците на алхимията. Някои автори считат, че скритите знания проповядвани  от Заратустра и Хермес Трисмегист, в Месопотамия и Египет, са залегнали в основите и, така както други изследователи обръщат поглед предимно към Китай и Гърция. В по-общ план може да се твърди, че алхимията се оформя като езотерична дисциплина,  благодарение на древните традиции свързани с вавилонци, халдейци, египтяни, евреи, араби. Тя е езотерично учение, в което се преплитат магически практики, химически опити, философски разсъждения за смисъла на живота, познаването на Бог, съвършенството на човека и извисяването на душата. Ето защо се налага да приемем, че алхимията разработва специална стратегия за преодоляване на „ужаса от битието” и оцеляване на рода на Адам във вечността и безкрайността на Вселената. Смята се, че в приложен план именно чрез то