хората, които, създавайки я, са изхождали единствено от своите интереси, а не от някакви морални или религиозни принципи. Държавната власт е абсолютна. Тя не се подчинява нито на естествените закони, нито на църковните. Тази абсолютност на държавата означава също така, че властта на суверена не е подсъдна на никакви човешки морални закони. Това се отнася и до императива за абсолютното подчинение пред държавната власт. И тук се налага да повторя, че наистина на пръв поглед теорията на Хобс изглежда като обосноваване на политическия абсолютизъм - вече установен в повечето западноевропейски страни. Но не е съвсем така. Абсолютният монарх, според философа, все пак остава подчинен на божествения закон и не само абстрактно е морално подсъден, но и както подчертава Хобс, при определени обстоятелства, поданиците могат и да не се подчиняват на суверена, а да не забравяме и наличието на „обществения договор“, върху който се крепи силната му власт/ нека си припомним изображението на корицата на първото издание на книгата му през 1651 година!/.

Всъщност модерното послание на Хобс е в обосноваването на пълновластието на светската държава, освободена от контрола на каквото и да било друго социално тяло, включително църквата.

Историята на политическата мисъл е изпълнена с ирония. Например, радетелят за абсолютната политическа власт Хобс бива възторжено приет на континента именно от свободомислещите критици на феодалния ред. Причината за това се крие във факта, че като цяло Хобс се вписва в линията на макиавелизма и на т.нар. „всичко в името на държавния интерес", на която например се базира и политиката на кардинал Ришельо/първи министър на Луи XIII от1622/ във Франция. В същото време, съвсем не е случайно, че най-острите си критици на континента Хобс среща у йезуитите. Защото Хобсовата абсолютна държава отстранява правилата на религията и морала и превръща правилата на социалната организация/ Общността, Полиса/ в мяра на всичко.

Всъщност именно във всички разсъждения на Т.Хобс за свободата – обществения договор – властта - държавата – законите - правото – ролята на суверена и гражданите, независимо от отделните насоки на анализа му, винаги са обединени от идеята за дефинитивната зависимост между свободата на човека и неговата сигурност, която по презумция може да съществува само като „свобода на поданика“.

В същото време, като един от родоначалниците на политическия просвещенски модернизъм на епохата, съчетан с консервативни елементи, философия на Хобс, базирана на негативната му антропология, създава постоянното усещане за перманентна криза и необходимостта от пълен контрол върху обществото, с помощта на силна и респектираща власт. Ето защо ще направя едно леко отклонение от темата си и ще напомня, че другият родоначалник на просвещенския политически модернизъм в Англия Джон Лок/ определян за баща на либерализма/ е пълен антипод на Т. Хобс и остро критикува неговия „Левиатан“. За разлика от Хобс, в своя прочут труд „Два трактата за управлението“, Дж. Лок дефинира наличието на две съглашения/ обществени договорки/ - социално и политическо. Според него, политическият пакт предоставя суверенитет на държавата, но разпускането на политическото тяло/от моя гледна точка, по-скоро, промяната на политическия модел/, не води до смъртта на обществото, а само до връщане на делегирания суверинитет на всеки гражданин. С други думи, за разлика от Хобс, Лок допуска възвратимостта на делегирания суверинитет, без да приема, че ще дойде края на цивилизацията. Според него народът притежава целия суверенитет и може да го делегира и отнема. “Народът, пише Лок, никога не може да загуби своето природно и първоначално право на самосъхранение с помощта на избора на законодателен орган...”/Дж.,Лок, Два трактата за управлението. С., 1998, с., 220/. На фона на подобна теза, анализа на