Вярата на европейците до 20 век продължава да се корени в каузални, по същество теологични постановки, които все още намират отражение и в класическата наука. Биографите твърдят, че до края на живота си Айнщайн отказвал да приеме идеята за фундаменталната роля на вероятността, но все пак признавал, че квантовата теория в интерпретациите на Бор и Хайзенберг е една „логична система”. Очевидно, той е бил вътрешно уверен, че могат да бъдат открити достатъчно убедителни детерминистични интерпретации/ тоест обяснения чрез закони/ на “ физиса”. Във връзка с неговата убеденост сигурно е полезно да си зададем въпроса как би реагирал великия учен ако му се беше наложило да обяснява „ирационални пси-явления”, за които сега има достатъчно експериментални доказателства? Биографите на пророка Волф Месинг споменават, че двамата са се познавали, но това е друга тема. Каквито и отговори да предположим, не можем да избегнем и допускането, че липсата на „рационални обяснения”, сама по себе си не предопределя необходимостта от „самоубийство на учените” и заличаване на науката. Ето защо гледната точка на Алберт Айнщайн запазва при всички случаи фундаментални си статут. Но пък е напълно възможно именно в 21 век знаменитата фраза на Рене Декарт/“ мисля, следователно съществувам”/ да придобие изненадващи, нови конотации.
Релативистката концепция за „ морето на Дирак”, тезите на Хайзенберг и Бор, идеята за „квантовата нелокалност” формулирана от Айнщайн,Подолски и Розен, интерпретацията на Еверет и т.н., са субстанциална част от „квантовата революция” извършила се в науката през 20 век. Аз не мога, а и не желая, да се занимавам с прогнози за бъдещето. Но не мога и да не призная очевидния факт, че през 21 век можем да интерпретираме синергичната връзка на човешкия род с вселената, благодарение на качествения синтез на идеи, създадени в продължение на няколко хилядолетия. Възприемането на универсума като „ поток на Дао”, който е “ дзъжан”/ нещо от само себе си/ и “юген”/ безцелен/ тотално променя не само представите ни за „божия воля” и/или детерминистичните концепции за закони и цел, а и за мястото на Адам Кадмон/ човекът-матрица по принцип, първообраз на света/ в театъра на съществуването. Съвремената физика не само не отхвърля подобни принципни становища на чан и дзен-будизма, на християнските и ислямските мистици/и на гурутата на много други учения/, но и ни води още по напред в прозрението, че Адамовият род може да пише сценария на драмата на битието. Рано е да се каже, дали човечеството ще успее да „ играе на зарове с вселената”, но е ясно, че дори и да има Творец, той не е допуснал грешката да създаде света като „ часовников механизъм”, подобно на някой старателен швейцарски занаятчия.
Суфиите твърдят, че истината може да бъде открита навсякъде, където я търсим, затова нека обърнем внмание на още една хипотеза, породила много дискусии. Тя е своеобразно философско и технологично продължение на източния начин на мислене/ заложен в махаяна-будизма/, който описва универсума като „ безшевна тъкан от връзки” изтъкани чрез „ паяжината на Индра”.
Хипотезата за холографската природа на вселената се ражда и оформя в последните четири десетилетия на 20 век. През 1947 година Денис Габор създава теорията за холограмата като използва разработките на Жан Б. Фурие от 18 век. Известните “ преобразувания на Фурие” по същество са математически начин за редуцирането на всяко визуално изображение на действителността, независимо от сложността му, в „прости вълни” и обратно – за преобразуване на простите вълни в съответните модели-заместители на оригиналните образи. Следващата крачка е направена когато неврофизиолога Карл Прибрам публикува първата си статия за възможната холографска природа на мозъка през 1966 година. В нея той споделя резултатите от своите изследванията, които показват, че кората на мозъка реагира не на модели, а на различни вълнови форми. Ученият констатира, че това, което мистиците от различни школи твърдят от хилядолетия е вярно – реалността е илюзия, “ безбрежна, резонираща симфония от вълнови форми” /104/. През 70-те години на 20 век физикът Дейвид Бом пише началните си статии за холографския възглед за вселената. Той базира идеята си на известния и характерен за природата на холограмата принцип “ цялото се съдържа във всяка част”/105/. Бом отхвърля тезата, че частиците не съществуват докато не са наблюдавани и отстоява принципа, че за научното мислене е катастрофална представата за фрагментацията на света. Той приема, че разделянето на съзнание и материя, живо и неживо е твърде остаряла представа защото “ наблюдателят е и наблюдаваното” и всяка част съдържа цялото и историята/106/. Впрочем, всеки дзен-будист, суфи или последовател на някоя езотерична школа би приел съвсем спокойно подобно твърдение. Във връзка с него, суфиите обикновено проповядват, че „ не бива да се търси къде е реалността”, „ защото някъде е в нас”, а дзен-учителите предлагат за размисъл коана: „ кое е истинското ти лице, преди родителите ти да са били родени?” Пък и дори ортодоксалните християнски проповедници биха се досетили да отговорят на интелектуалното предизвикателство на Бом с коментар на тема „ царството Божие е в нас”. Но е очевидно, че за всеки защитник на класическата научна мисъл, дори и от втората половина на 20 век, тези твърдения звучат доста провокативно. Все пак редица учени, като Брайън Джоузефсън от Кеймбридж/ носител на Нобелова награда за физика – 1973/ допускат, че теорията на Д. Бом някой ден ще доведе до включването на бог и/или на „вселенското съзнание” в рамките на науката. Подобно твърдение означава вероятно и факта, че Господ ще се превърне в “ обект на научното изследване”, а ако се окаже, че не съществува, учените със сигурност ще му намерят заместници! Разбира се подобно кощуствено предположение значително се различава от мистичните представи за опознаване и сливане с Всевишния. Но е очевидно, че тезата за „синергия” в началото на третото хилядолетие обхваща много по-широк кръг от идеи за взаимно пресъздаване, чрез взаимодействие между света и рода на Адам. Ето защо най-далновидните представители на науката, поне от края на 20 век, постепенно приемат идеята на Файерабенд, че тя е само един от клоновете на познанието без да отричат ролята и за оцеляването и развитието на „хомо сапиенс”. Много от тях обаче вече си задават въпроса дали „нашата вселена” и е достатъчна като терен за нейните по-нататъшни изследвания? Търсенето на отговора ни налага отново да си спомним, че сме чеда на „любопитния Адам” когато правим следващата крачка.
Когато коментира изводите на Д. Бом, колегата му Майкъл Толбот отбелязва:” С други думи, въпреки своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведено дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата”/107/ Допускането, че отвъд пределите на мегапредставата за универсума “ има нещо необозримо”, „съдържащо други вселени”, не е ново предизвикателство за човешкия ум. На този етап аз няма да описвам прозренията на мистици, магове, алхимици, източни мъдреци за границите на „всичко”, т.е. за “ началото и края на космоса”., вписан в Пустотата. Ще се огранича само с констатацията, че растящият интерес към „ледната точка отвъд безкрайността” – мистичния „Алеф*, е доминираща черта в играта на стъклени перли на редица съвременни изследователи, философи,хора на изкуството. Известно е, че числовото значение на Алеф, като първа буква в староеврейската азбука е 1 - така кабалистите изразяват единството на всичко съществуващо. В кабала буквата означава и Ен-Соф, т.е. Абсолюта, в неговата „безгранична, чиста същност”..И още – търсенето на Алефа, предполага два съвсем различни ракурса към проблема за ограниченото и неограниченото, които в сферата на математическата логика се описват чрез понятията за „пасивна/неслучила се/ и актуална/ несвършваща/ безкрайност”.
В своя езотеричен разказ „Алефът”, аржентинският писател Хорхе Луис Борхес/ 1899 – 1986/ дава следното описание на „гледната точка, отвъд безкрайността::”...това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли”/108/. Математиците използват символа Алеф/ т.н. „кардинално число”/ за описание на характеристиките на „безкрайните множества”. Във връзка с неговите мистични функции ще добавя, че легендарния немски математик Георг Кантор/1845 – 1918/ , първи стигна до извода, че “Алеф” може да се повдигне на втора степен, т.е. да се постигне „безкрайност от безкрайности”! Той разработва проблема в теоретичен аспект, като доказва, че винаги може да се получи число по-голямо от всичко, което съществува в безпределността на космоса. Естествено, идеите на Кантор предизвикали не само християнските богослови, но и много от колегите му. Теолозите видели в тях заплаха за статута на Бог като Абсолют - „владеещ безкрая” , а според някои учени, изследванията му били признак за „ужасна болест заплашваща математическата наука” и представлявали „заплаха за младежта”. Най-тежките обвинения срещу Кантор били отправени от великия Жул Анри Поанкаре/1854 – 1912/, който бил считан от съвременниците си не само за изключителен учен/математик, физик, астроном, философ/, но и за един от най-гениалните математици на всички времена.
Някои от биографите на Кантор твърдят, че той полудява след като прозира възможността за продължаване на алефите до…безкрайност. В античния свят, създаден от древните гърци и техните наследници от Рим подобно състояние на духа е познато като “horror infinity”/ „ужас от безкрайността”/. Затова интелектуалците от епохата на Античността приемали за валидна догмата на Аристотел, че не може да съществува актуална безкрайност, тъй като тя е логически невъзможна! Делото на гръцкия философ било продължено от св. Аврелий Августин, който доказал в прочутото си съчинение „ За божия град”, че Господ „може да се справи с безкрайността”, но очевидно Кантор не е бил убеден, че несвършващата безкрайност може да бъде овладяна дори и от Всемогъщия бог.. Георг Кантор починал през 1918 година и оставил на света опасен завет – т.н. теория на множествата. Въпреки всички опити да се овладее „проблема с алефите” с помоща на теорията/ т.е. на науката в крайна сметка/, през следващите десетилетия представата за безкрайността не била вкарана в кошарата на математиката, независимо от усилията на редица учени. А на 6 септември 1930 година в Къонисберг/Калининград/ по време на конференция посветена на пенсионирането на известния математик Давид Хилберт/1862-1943/ един току що завършил студент направил кратко съобщение, което отново подготвило поредния ментален взрив в подредения свят на „точните науки”. След смъртта на Анри Поанкаре, именно Хилберт бил обявен за лидер на световната гилдия на математиците. По време на своята научна кариера, той се опитал да превърне математиката във формална/ т.е. непротиворечива/ наука, но в същото време бил категоричен противник на всички опити за ограничаване на творческото мислене/ напр.през ум не му минавало да отрече изследванията в сферата на „теорията за множествата”!/. С други думи фаталистите могат да открият поредното не/случайно съвпадение/„серендипи”/ в събитията от 30-те години на 20 век.
Съобщението било прочетено от младия австрийски математик Курт Гьодел/1906 – 1978/. В него били заложени новаторски идеи, които намерили своето продължение през 1931 г в теоретичните разработки на Гьодел известни като „теорема за непълнотата”/ т.е. за невъзможността да се опише „цялата истина за дадена предметна област” с формални/непротиворечиви/ математически средства/;и „теорема за непротиворечивостта”/ т.е. за невъзможността да се докаже, „непротиворечивостта на една теория, която е приета за такава”…със средствата на самата теория/. Според Гьодел след като формалните теории са непълни, а тяхната непротиворечивост е недоказуема не е възможно да се изгради единна и сигурна математическа основа, на която да се базират всички останали науки. А това означава, че са възможни и други пътища за валидиране на резултатите от човешкото познание. Също така може да се твърди, че благодарение на неговите усилия бил разрушен до основи паметника на съвършенството, пред който до този момент се кланяли не само учените, а и религиозните жреци, тъй като теоремата му се превърнала в реквием на идеята за Абсолюта. След публикуването на теоремите му за непълнотата и непротиворечивостта през 30-те години на 20 век, дори и в началото на третото хилядолетие от християнското летоброене, никой вече не може да заобиколи будещите недоумение въпроси за актуалната безкрайност и ролята на не/истината, за измеренията на универсума, за възможните и реализираните вселени, за връзката на пространството с вечността , за „ божието всемогъщество и безсилие”и т.н. и т.н.
Идеите на физика Дейвид Бом, са пример за подобни ментални усилия за търсенето на отговори на не/възможни въпроси! В своите изследвания той описва “ видимата вселена” и “ неявния ред на нещата” като констатира, че няма основания да се приеме, че този ред е “ краят на Всичко”. Според него може би съществуват безкрайни етапи на развитие и други невъобразими обстоятелства скрити зад сегашната ни представа за неявното./109/ А друг наш съвременник, психиатъра Монтъгю Улман, от своя страна допуска, че “ неявният ред на Бом” представлява в известен смисъл някакъв безкраен информационен източник – вселенска библиотека, съхраняваща всички знания/110/. По такъв начин през 21 век, търсенето на “физиса”/ т.е.първопричината на света/, вече ни отвежда твърде далеч, дори отвъд идеята за бог и всяка позната ни източна или западна философска концепция. На фона на подобни теории е ясно, че дори и и най-новата и агресивна религиозна институция – науката, не може да ни създаде трайно чуство за сигурност и уют в безкрая на неизброимите алефи. Очевиден е и факта, че нито една концепция с религиозен или светски характер, която налага тоталното спазване на ценностни норми, правила на обществен живот и системи от строго определени награди и наказания за представителите на Адамовия род, не може да се превърне в нищо друго, освен в зловеща карикатура на неподправената вяра, че и хората имат своето естествена роля в безкрайната игра на съществуване. В тази игра очевидно няма място за познатите ни богове, независимо от имената, с които са били наричани през хилядолетията. Поради тази причина прочутите думи на Буда записани в „Маджихима Никая”/т.н. „среднодълги беседи”/ продължават да звучат актуално:” Религиозният живот не зависи от това дали светът е вечен или не, дали е тленен или нетленен, дали душата и тялото са идентични или не, или дали светецът живее и след смъртта си...От такива неща няма полза, те нямат и отношение към основите на религията”. Но се налага да уточня, че използването на понятието „религия” може да ни заблуди в процеса на интерпретация на будистката представа за естеството на човешкото „съм” като неразделна част от съществуването на универсума, в който няма „субективна или обективна реалност”. Ето защо, в този миг се налага да се отклоня от основната идея на будизма за пътя, по който може да се избегне страданието. Основното внушение на тази симпатична не/религия е, че можем да се отървем от “ horror infinity” и всякакви други врагове на духа ни чрез прозрението, че те са...илюзия! Приемането на тази идея, вероятно успокоява духа на мнозина, но е очевидно, че и тя поставя граници. А както е известно любопитството на Адам непрекъснато го тласка към действие, а познанието на безкрая е единствената му награда, независимо от последиците, които му предстои да изстрада.
Пътят на глупака е свързан именно с ориентирите за „синергия между човека и безкрая на нещата”, в един непричинен от нищо, поток от взимодействия. Този път може да бъде определен доста точно и апофатически/ т.е. чрез отрицание./. Той няма да ни отведе към други реалности, съгласно препоръките на редица философи от различни школи, нито пък е свързан с каквато и да било вяра в бог и неговото предопределение за света. Глупакът не живее със съзнанието, че ще получи някаква награда или наказание от „по-висша сила”, не приема за ориентир освобождаването от колелото на живота/ самсара/, нито пък вярва във визията за преражданията, които могат да бъдат прекратени чрез практикуването на нирвана и преминаването в някакви все по-висши етапи на духовно самоусъвършенстване. Християнската концепция за „ планираната вселена” също му е чужда, така както и всяка друга догма с нормативен/ограничителен/ характер, независимо дали става дума за математически формализъм или за рая на просветлените.
Вървящият по пътя на безумеца приема, че реалността съществува в една безбрежна и резонираща симфония от „енергия и вълнови форми”. В нея композиторът и изпълнителят, слушателят и слушаното, наблюдателят и наблюдаването са едно и също нещо.Глупакът се радва и страда, но не се страхува от „ ужаса на безкрая” или от „кошмара на историята, в която е попаднал”. Ето защо той не се опитва да избяга от „това, в което се е случил” за разлика от следовниците на Шакямуни/Христос, Мохамед, Вишну, Йехова.../, които си въобразяват, че след много изпитания все някога ще достигнат до „обетованата реалност на бодхисатвите”.
Според Буда има четири неотменими, благородни истини: Духкха - цялото битие е страдание; Самудая – Желанието е причина за страданието; Ниродха – Страданието може да се прекрати; Марга – Страданието може да се прекрати чрез благородния осмостепенен път/ правилните възгледи, решения, изказвания, действия, начин на живот, усилия, внимание, съсредоточаване/111//. Но е очевидно, че поне по отношение на всички, които приемат „земния живот” като единствен,безценен артефакт на битието е валидна само част от първата истина. С други думи „ животът е страдание”, но той е и много други неща, които могат да се преживеят, само ако се приеме, първата истина. Тръгналият по пътя на глупака знае, че изборът му ще го поведе през нескончаема игра на добро и зло, радост и тъга, щастие и нещастие, но не иска да бяга в някаква друга „реалност”, да се спасява чрез нирвана или да живее в рая, просто защото усеща, че това е единствения начин да види себе си в огледалната повърхност на „квантовото море”. Съгласно една суфийска поговорка всички пътища, по които може да тръгне човек, в крайна сметка го водят към истината. Но ако въобще можем да използваме някакво „ работещо понятие” за истина е ясно, че пътеките, по които я търсим нямат крайна точка или цел. Глупакът приема, че върви за никъде и за разлика от останалите познавачи на тази тривиална аксиома, той не следва каквито и да било предписания за правилни възгледи, решения, действия и начин на живот. Във всеки ден и час от своя живот той може да постъпва по различен начин - понякога е будист, друг път суфи, християнин, джайнист, индуист или даоист. Истина и неистина, редно и нередно, добро и зло, толкова често сменят местата си в „грубата реалност”, че само един пълен безумец може да се откаже от типично човешкото желание винаги да определя кое е правилно и кое погрешно. Това въжделение е приоритет за любителите на мъдростта. Тяхно дело са и теориите за абсолютна и относителна истина, прогрес и регрес, цивилизация и варварство, както и всяка философия, идеология и религия фиксиращи ясни цели и „решетки от ценностни норми”.
Описанието на „ пътя на глупака”, може да се допълни и с дефинициите на най-важният елемент в „ квантовия модел на мислене” предложен от физиците през 20 век. Той е свързан с изместването на идеите за обективно-субективно, и абсолютна и относителна истина, към принципа за „приблизителното описание” на универсума. Например,Майкъл Толбот използва твърде интересен термин за да дефинира спомената теза. Той описва действителността, в която човечеството се превръща в събитие, като „омникативна”. По такъв начин ученият дефинира феномена на т.н. “консенсусна реалност”, която според него не е нито субективна, нито обективна! Някои съвременни изследователи говорят и за „квантово виждане на действителността”, което по същество е именно „омникативно”. Но както може да се очаква, между модерните теории на познанието има конфликт на тези. Освен това съм задължен да спомена, че много съвременни учени категорично не приемат възгледите на Дейвид Бом и нефровизиолога Карл Прибрам. С други думи, битката на идеи, свързана с признаването или отхвърлянето на „ квантовото виждане на света” и ролята на бога и човека в него продължава и в нашето настояще. Очаквам сблъсъкът на тези да продължи и за в бъдеще, защото човешкото любопиство може да се подхранва само от буреносния сблъсък на противоречащи си визии за физиса на битието.
Църквата в Западния свят също се приспособява към новите условия. След реабилитирането на Галилей и приемането на теорията за „ големия Бум” довел до раждането на вселената, теолозите със сигурност ще асимилират и други „научни постановки”, като ги обявят за непротиворечащи на догмата. Но, независимо от споровете в сферата на гносеологията, религията и философията по проблема за „ истината” е ясно, че в 21 век идва края на картезианската парадигма базираща се на вярата в тоталните възможности на научното познание. Допускането на идеята на „анархиста Файерабенд”, че науката не нищо повече от една културна традиция в сферата на познанието обаче, не означава да отхвърлим изцяло „разума” и да фаворизираме интуицията. Ограничаването на територията на учените не бива да се базира и на допускането, че няма абсолютна истина, а само „ приблизителни описания”. За да изясним последиците от разрушаването на картезианските представи ще отбележа , че във времето на постмодерните дискусии на Запад, представителите на други „форми на мъдростта” отдавна не се притесняват от факта, че „ истината липсва”.
Според мистиците/ независимо от историческата среда, в която се вписват/ нито едно отделно явление не може да бъде обяснено, нито целостта на битието може да бъде усетена ако няма „просветление”. Известно е например, че Буда предпочитал да запази „благородно мълчание” когато го разпитвали за “първопричината на нещата”, произхода на света и смисъла на живота. Ако зададем подобен въпрос на суфит, чан-патриарх или последовател на дао, вероятно ще получим отговор че сме обременени от знание предадено с думи. Най-вероятно ще получи и съвета да „виждаме света, без да мислим”. Целенасочено безмислените отговори на дзен-учителите, които всеки ученик получава при подобни въпроси също подсказват, че няма как да се опише “безшевната тъкан” на вселената. Или както казва създателят на даоизма Лао Дзъ/6 в. пр. Хр./”: “ Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао. Име, което може да се назове, не е вечното име. Безименното е начало та небето и земята”/112/ Имената и думите не само са безсилни да определят вечното Дао, но и често раждат погрешни идеи, на които робуваме в продължение на хилядолетия. Според Майкъл Толбот дори юдею-християнската аксиома, “че сътворението е задвижено от Бога... е една илюзия, отразена в еврейския език, защото както е отбелязано в „Зохар”/най-известния от езотеричните юдейски текстове, представляващ коментар на Тора, от гледна точка на Кабала/, глаголът баро, “ сътворявам”, съдържа в себе си представата за “ сътворяване на илюзия”!/113/. Е, сигурен съм, че мнозина люде никога няма да приемат, този превод за достоверен, но Глупакът, като „вярващо-невярващ” човек също счита, че всяка „консенсусна реалност” е плод на доверчивост – нищо повече! С други думи всяка позиция на „Съм”, сама по себе си създава „омникативна реалност”, която е непостижима за религиозните доктринери и учените атеисти.
Западната наука е извървяла твърде дълъг път от времето на древногръцките философи, до века на „квантовата революция”, който също създава представата за прогрес. Но е очевидно, че интуицията им е разкривала простори, които и до ден днешен са невидими за много наши съвременници. Например, идеята за “ нелокалните връзки” на универсума осъществявани от “ висшата форма за развитие на информацията” – Съзнанието би допаднала много повече на античните мъдреци, отколкото на съвременния прагматичен, сравнително “ добре” образован и вярващ в научния и технически прогрес западен тип „хомо сапиенс”. А експерименталната и теоретичната физика продължават да ни затрупват с изненади. Естествено, споменият „западен човек” би се разсмял ако му зададем въпроса дали знае нещо за частици и античастици. Но мнозина от хората, които се вписват в неговия типаж изпитват редица ментални неудобства ако се сблъскат с идеята, че „ светът се ражда от Нищото”. Коментарът на тази теза представлява прекалено голямо изпитание за всеки потребител на латино-американски сериали и аз не бих посъветвал никого да започва спор във връзка с нея Но, от друга страна познавачите на източните философски концепции надали се изненадват от появата на споменатите „нови факти”, плод на постиженията на съвременната експериментална и теоретична физика.
За християнските мистици, суфийските мъдреци, нагуалите, дзен-учителите или за някой представител на махаяна – будизма видимият свят е само преходно събитие случващо се в празнотата. Те считат, че „нашата реалност” няма собствена идентичност. Според будистите вселената е въвлечена в един непрекъснат танц – космически танц известен като “танцът на бог Шива”, който предава най-ясното проявление на изначалния Брахман/ първичната изначална реалност, вечна енергия и т.н./. Те го описват приблизително като „ творческа сила с безкрайна съзидателност”, която в крайна сметка не подлежи на каквито и да било дефиниции създадени от човешкия разум. Източните мъдреци вярват, че физическата реалност не може да се обхване с думи и идеи, но “ живата празнота”, за която говорят не е нихилизъм/ от лат. nihil – т.е. „тотална нищота”/, а източник на всички форми. Много преди появата на концепциите на Витгенщайн и Хайдегер, те лансират идеята, че думите са празни, а понятийното мислене е безмислено. Ако приемем идеята за Дао като път-случване на „тоталната нищота”, вероятно ще можем да прозрем отвъд думите на Лао Дзъ, чрез които китайският философ описва „нищотата, пълна с живот”:“Дао е неуловимо и непостижимо. О, непостижимо и неуловимо е, и все пак вътре има образ. О, неуловимо и непостижимо е, и все пак вътре има форма. О, то е тъмно, мрачно, и все пак вътре има същност.”/114/ .
