„Науката в същината си е анарахистично начинание: теоретичният анархизъм е  по-хуманен и вероятно ще насърчи прогреса повече, отколкото неговите  алтернативи, поддържащи реда и закона...

                             " Ако се съобразим с науката, разумът не може да бъде универсален, а /не/разумът не може да бъде изключен. Това качество на науката изисква една анархистична епистемология. Осъзнаването на факта, че науката не е нещо свято и че спорът между мита и науката е бил прекратен, без да е спечелила нито една от страните, още повече подсилва доводите в полза на анархизма...”
                                                                                        
                                                                                  Пол Файерабенд                  

       Всеки човек от Адамово време до днес мечтае да узнае каква е първопричината за появата на Всичко – т.н. „мета/физис”/от гр „отвъд природата”, т.е. първичните причини на битието/! Египтолозите твърдят, че оше жреците в Древен Египет са гледали без ограничения и предразсъдъци на всички познания не само като  на необходими за човечеството, а и като на изпратени от боговете. С други думи  преди няколко хилядолетия  богословите от тази древна страна са притежавали много широко духовно поле за своите търсения, дори и в границите на т.н. теологично мислене. Въпреки чудото на „Голямата пирамида” и невероятнтните им знания в редица сфери/ медицина, архитектура, астрономия, геодезия и т.н./, доста наши съвременници все още възприемат египетската цивилизация като „примитивна”, но това е друга тема. Тук само ще отбележа, неслучайния факт, че някои от най-прогресивните представители на  ислямския мистицизъм търсят корените на учението на суфиите в поученията на митичния  създател на египетската цивилизация Тот-Хермес Трисмегист. За съжаление едноизмерните  индивиди, дори и през 21 век трудно приемат нови идеи, особено когато става дума за такива, които разколебават вярата им в науката, като „единствено оръжие” на човека в борбата му с „негостоприемната природа”. Във връзка с тази плашеща съвременна проява на ментален консерватизъм, някои изследователи убедително доказват, че на идеите създадени в края на второто хилядолетие след рождението на Иисус ще са необходими между 100 и 200 години за да се наложат като  „нов общоприет модел на мислене”. Не бих искал да търся отговор на въпроса какво ще се случи с продуктите на духа, които ще се появат през предстоящите две столетия, но мога да посоча някои примери в контекста на споменатите разсъждения. Фактите, които ги превръщат в поука за просветените обаче надали могат да преодолеят когнитивните бариери на хората, които вярват в науката като религиозна исттитуция.

       Типичен пример, който потвърждава спомената теза може да бъде открит в начина, по който е възприето интелектуалното наследство на „научния анархист” Пол Файерабенд/1924-1994/. Вече няколко десетилетия то е   обект на обсъждане в средите на философите на науката, но  няма никаква популярност дори и сред образованите „средни граждани” в Западния свят. Същата участ имат и металните визии на Л. Винтегнщайн. Въпреки, че всички знаят, кои са Айнщайн, Хайзенберг и Бор на практика  подобна е и съдбата на „квантовата революция”, която споменатите учени предизвикват чрез своите изследвания още в първите десетилетия на 20 век. Всъщност това е и добрата новина – първите сто години от изискването за налагане на новата парадигма вече са минали! Лошата вест обаче не е свързана с необходимостта от търпеливото изчакване на  още един век, а с някои аспекти на природата на адамовите наследници, като социални същества. Но  след като разполагаме с достатъчно време, нека да вървим по стъпките на настоящия наратив, без да изпреварваме събитията.  

      И така - може да се твърди, че първият и може би най-впечатляващ етап от последния интелектуален пробив в историята на човечеството, е осъществен в перода 1905 – 1925 г. С други думи това е  времето, от появата на Айнщайновата теория на относителността, до формулрането на  принципа на неопределеността на Хайзенберг. В този период учени като Айнщайн, Бор, Хайзенберг и Шрьодингер поставят под съмнение аксиомите на класическата физика, свързани с идеите на Кеплер, Галилей и Нютон. Всъщност назованите изследователи на първопричините на битието и техните следовници извършват и нещо много повече – те изправят пред „съда на разума” непоклатимите до тогава принципи на познанието. По такъв начин „квантовата революция”, която започва благодарение на гениалните открития на няколко физици  се превръща в тотално ментално явление засягащо жизненоважните центрове в живота на социалното животно известно като  „homo sapiens”/ от лат. „ разумен човек”/, като  променя и гледната точка за възможностите на неговото „ratio”. Този духовен катарзис не само поставя под съмнение способностите на човека за логично и абстрактно мислене, с които той толкова се гордее, но и разкрива необятни хоризонти за изява пред рациото, с които повечето представители на Адамовия род не са сигурни, че могат да се справят.

       Преломът в начина на мислене през 20 век, на практика разрушава като ураган от пета степен теорията на класическата физика и нейната концепция за вселената, като универсална машина. Нещо повече. Класическата идея за това, какво трябва да представлява самата наука също започва да изглежда все по несъвършенна и демодирана. А като капак на всичко, „ментални терористи” от ранга на Пол Файерабенд категорично заявяват на човечеството, че тя не е способна да открие-измери-преброи-опише и обясни тайните на универсума. По такъв начин рухването на Нютоновата концепция за закономерното съществуване на вселената, предопределя и засилването на съмненията във възможностите на науката  - „тази най-нова, най-агресивна и най-догматична религиозна институция.”, според формулата на анархиста Файерабенд. През 20 век е поставена под съмнение и оптимистичната представа, че природата може да бъде технологично овладяна, „контролирана и подчинена”. В резултат на развилнелия се „гностичен ураган”  през втората половина на изтеклото столетие пред съда на разума са изправени всички фундаментални интелектуални операции/ разграничаване и преброяване, класифициране, наименование, категоризиране, йерархизиране, описание, обяснение/. Присъдата е строга, но справедлива – аксиомите за познавателна дейност, създадени във времето след „греха на Адам” , също са не/научни, тъй като хората нямат категорични доказателства, че могат изцяло да веривицират/т.е. да установят истината/ сами за...себе си. От такава гледна точка е напълно разбираемо и нежеланието за  приемането на „новия модел на мислене”, като плод на нарастващия „ужас от битието”, но за това ще стане дума по-нататък. .

    Естествено, за да изясня същността на тоталната промяна в научната парадигма, която специалистите свързват с извършената „квантова революция” се налага първо да се върна към някои ескизи от историята на раждането на „модерната наука”. Преди да потегля  към миналото ще вметна, че много индивиди, поне от времето на Питагор, в продължение на последните 2500 години искат да виждат в науката непоклатим гарант за своя живот и продължават да вярват, че единствено учените, чрез силата на разума, могат да направят полезни  открития за „физиса”! Тази констатация естествено не означава, че искам да форсирам с пълна мощност религиозните представи на друга огромна група от хора, които възприемат  бог като метафизичната причина за универсума. Затова се надявам, че историческите факти могат да подскажат на едните и на другите, че науката и религията също трябва да бъдат обект на критика, защото  разумът и вярата не са универсални средства за преживяване на съществуването в познатата ни вселена.

      Известно е, че наследството на гръцките философи оказва силно влияние върху процеса на формирането на  научните традиции в днешна Европа. Някои специалисти дори стигат до крайност като твърдят, че в духовния свят на европейците не е създадено нищо съществено след трудовете на Аристотел и Платон. Но историческите факти подсказват, че корените на  западната наука могат да бъдат дирени много по-назад от времето на античната гръцка цивилизация. Всеки  темпорален ориентир е относителен, затова  в този пасаж ще си позволя да вметна само мнението, че древните цивилизации, които са съществували в земите между величествените реки Тигър и Ефрат /Междуречието - Шумер,Акад,Вавилон,Асирия/ имат заслугата за определен внос на технологии и идеи в антична Гърция. Шумерският мит за Матаришоан, който подарява огъня на човечеството, подобно на „по-късния” свой колега Прометей е подходяща илюстрация за спомената приемственост между отделните култури. Съвременниците на шумерите от Месопотамия/ може би в случая е по-добър превода на тази гръцка дума като Двуречие/, жреците от династичния Египет , пък вярвали, че мъдрият Тот, който по-късно бил наречен от гърците Хермес, дошъл при тях от „Теп Зепи”, т.н. „Първо време”, в което съществувала още по-ранна цивилизация..Легендата за носителя на „Изумрудената плоча” се съхранила в Западния свят, а идеите, които се приписват на Тот се превърнали в катехизис за всички алхимици, езотерици и вещери. А патриарха на египетската цивилизация останал в историята с по-популярното име Хермес Трисмегист/ от лат. „тройно велик”/. Подобни културни герои ни е „завещал” и Вавилон. Например. Персийският мистик Мани създава своето внушително гностично учение през  трети век от нашето летоброене. Заслужава да отбележа, че в някои манихейски текстове той се описва като „буда”, тоест като „просветлен”. Ако добавим и факта, че името му всъщност е хиндуистка дума обозначаваща „свещенно съкровище-сърцевина на духовното просветление” можем да продължим анализа на очевидната конвергенция между гностичните идеи, будистките възгледи и християнските догми, която намира отражение в духовния трезор на съвременния западен човек. Впрочем, всеки непредубеден изследовател на началата на модерното познание може да открие цяла поредица от доказателства, че в теориите на мислители като Хераклит, Питагор, Левкип, Демокрит и т.н са заложени  тези, разработени  в по-ранните не/учения на Изтока. След тази констатация, можем да се ориентираме и по пътя на разсъжденията за културната дивергенция на отделните цивилизационни центрове, но подобна насока на анализа няма да е продуктивна защото няма никакъв практически смисъл. Кандидатите за  Нобелова , Хердерова  или някаква друга награда от епохите на древността и античността,  отдавна са се превърнали в неунищожими електрони, а и надали ако ни наблюдават от „отвъдното” се интересуват от подобна преходна слава. Ето защо като много по-перспективно се очертава трасето на анализа свързан с причините за „забравянето” и/или унищожаването на съществена част от древните знания, идеи и концептуални модели за „физиса” на универсума и Адамовия род, което било извършено в границите на юдею-християнската цивилизация.

     Аз няма да използвам традиционния и твърде удобен отговор, който ни е предложен  от историците изследващи съхраняването на   гръко-римско наследство в процеса на установяването на християнския модел на битието в Европа. Затова няма да избързвам и с описанието на ролята на Църквата по отношение на цензурирането на античната философия, както и с доказателствата за предпочитанията към Аристотел, наложено от един от нейните отци – св. Тома Аквински..  По същата причина не желая да се впускам в обяснения защо в края на античността платонизмът се възражда чрез т.н неоплатонизъм, който доминира в християнската метафизика, поне до 13 век, а след това оказва влияние и върху хуманизма на Възраждането през 15 -16 век. Ясно е, че идеите на Платон и Аристотел са вписани в християнската парадигма за света и начините за неговото познание защото техните възгледи за вселената, провидението, държавата, етиката и естетиката, безсмъртието на душата и съдбата на индивида са и били адекватни. Но е очевидно, че специалистите, които славословят до такава степен двамата велики гръцки философи, очевидно или не познават добре интелектуалните достижения на други техни събратя от кръга на „ влюбените в мъдростта” или приемат единствено юдейско-християнската гледна точка. Впрочем самият Платон е образец за подражание от страна на Църквата и в още едно отношение. От едно сведение на най-авторитетния биограф на античните философи, Диоген Лаерций, предоставени в неговата книга „ За живота и ученията на философите”/  3 в.пр.Хр../  ни е известно, че той е бил способен да практикува/подобно на следовниците си от по-късната институция на Инквизицията/, тотална духовна цензура спрямо опонентите си. Например. Платон съвсем целенасочено не споменава в нито един свой труд за Демокрит – дори и в случаите, когато, макар и задочно, категорично оспорва идеите му, които очевидно са в пълно противоречие с идеализираните му визии. Впрочем, случайно или поради някаква породена от човешки страсти причина, след 3 век ръкописите на Демокрит изчезват! А доколкото ми е известно споменатият гръцки философ е бил автор на около 70 произведения! Запазени са само отделни цитати от трудовете му и кометари от други философи. Много по-почтен в сравнение с Платон е неговия ученик – Аристотел. Той не само ни преразказва идеите на Демокрит, но дори отбелязва в съчиненията си, че предшественикът му е разсъждавал върху всичко! Описаната ситуация, която много прилича на „дежа-ву” от средновековието или  най-новото време на някой тоталитарен режим дава достатъчно основания да обърна по-голямо внимание на факти и хипотези, които показват, че в известен смисъл раждането на „модерните възгледи за света” е било не само манипулирано, но и е насочило християнската общност в погрешна насока.

     Ще започна с кратък преразказ на някои идеи на представителите на Милетската школа в Йония/Талес, Анаксимандър,Анаксимен/. В ареала на нашия Западен свят тя е считана за първата философска школа, възникнала в 7-6 в пр. Хр. В пристанищния град Милет. Според традиционнотите представи,Талес е първият античен философ, който успява убедително да мотивира прозрението, че „външното многообразие на видимия свят”, може да се редуцира до едно, единствено начало. Специалистите твърдят, че благодарение на неговото гениално прозрение се поставя началото на „философията като такава”. Няма да оспорвам тази теза, но все пак ще се наложи да напомня спомената по-горе аксиома за културната конвергенция с по-ранни цивилизационни центрове. А и както е известно дори великият Платон черпи мъдрост и вдъхновение благодарение на личните си контакти с египетските жреци. Но в случая ще се наложи да огранича спомена за постиженията на Талес единствено до  полезната за настоящия анализ констатация, че идеята му предопределя като основна ментална цел на любителите на мъдростта, търсенето на т.н. „Абсолютна истина” –първопричина за случването на Всичко.  Философите от Милетската школа, чийто фронтмен е Талес, не различават отделни дисциплинарни направления-науки, както техните съвременни събратя, но идеята им за изследване на  изначалната причина, т.н. „ физис” се оказва много по-жизнена от останалите им наивни представи за света. В известен смисъл, 2500 години по-късно, концепцията за Началната причина, продължава да ни улеснява при дефиницията на науката физика. В по-общ план може да се твърди, че нейното влияние върху моделирането на научната парадигма за обяснение на света продължава да бъде осезаемо и в 20-21 век, независимо от предпазното действие на универсалната аксиома за „единство в многообразието”. Известно е, че учените от Милетската школа са наричани и “хилозоисти”/от гр. думи за „материя” и „живот”/. Причината за това определине се крие във факта, че те считали вселената  за “жива” и не правели разлика между дух и вещество.   

        Разделянето на “живото” от “неживото”/т.е. на духа от материята/, което е толкова характерно за цялата западна наука е по-късен интелектуален продукт на школата на елеатите. Известно е, че именно  Парменид/ 540 – 480 г.пр.Хр./ от Елеа разработва знаменитата теза “битието съществува, небитието не съществува”, като залага в основата и идеята за неразрушимата вечна материя. По такъв начин концепцията за вечния, безкраен, неподвижен универсум, в който няма празно пространство  и нищо не се променя, се превръща в голямо предизвикателство за поколения учени живели през следващите векове. От подобен ранг е и менталната провокация на основния опонет на Парменид – Хераклит/ ок. 550 – ок. 480 г. пр. Хр./, който открива алтернатива в движението и промяната, като първопричина на битието. Най-прочутата му фраза: “не можеш да влезеш два пъти във водите на една и съща река” влиза в категорично противоречие с представите на елеатите. Но гръцките философи се считат и за създатели на учението за „изкуството на спора, в който се примиряват противоположни твърдения”/ т.н. „диалектика”/. Ето защо се налага да вметна, че много от техните тези, включително и популярната мисъл на Хераклит “всичко тече, всичко се променя”, както и хипотезата на хилозоистите ми напомнят твърде много за  по-ранни метафизични учения за света, създадени в ареалите  на различни култури, които не са концентрирани само в един географски регион. Идеите за единството на универсума, за вечните и непрекъснати изменения-взаимодействия-формообразувания и преливания на невидимия дух и видимата материя, на нищо-нещото, крайното и безкрайното... са патент на философските спекулации на даоизма, индуизма, санкхя-йога, ислямския и християнския мистицизъм, африканския и американския шаманизъм/прим. философията на нагуала/ и т.н. Доколкото е известно Буда е предпочитал да запази „благородно мълчание”, когато са му задавали въпроси с метафизичен характер, защото не искал да фиксира вниманието на последователите си върху идеята за „контролиращата непреодолима сила”. Но под влияние на античните традиции мъдреците от западния свят продължават да търсят „първопричините за случването на Всичко”, което създава особена форма на дистрес в цялата юдейско-християнска цивилизация. Подобно на Шакямуни, дзен-патриарсите също не занимават последователите си с Абсолюта. Те предпочитат да насочат вниманието на учениците си към непреходността на настоящето. В същото време нито един адепт от Изтока не отрича, че животът се самоосъзнава като събитие в „нашата физическа реалност” единствено в потока на вечното движение и изменения. Подобно е и отношението им към идеите за  субстанция и форма, но за разлика от европейската  фундаменталистка версия за „единство в многообразието” ми се струва, че ученията на суфиите, дзен-будистите и даосите са свързани по-скоро с визии за континуалност и взаимовръзка, които не са пречупени от представата за доминиращата роля на началната причина.   

    Двадесет и пет века не са малко време за да се осъзнае същността на тезата за непрекъсната промяна и относителност на Всичко, но за съжаление и в настоящето има хора, които не могат да приемат резултатите от „квантовата революция”. Същата констатация се отнася и за хилозоизма. Но за сметка на това западните интелектуални традиции се оказват много по-податливи на концепциите на елеатите и питагорейците за граници – подреденост – класификации и число. В тази сфера се вписват и такива идеи за несъвместимостта и противоречието/ дихотомията – б.м./ между съществуване – несъществуване, живо – неживо, хаос – ред,  пълно – пусто, движение  - неподвижност и т.н. През последните три столетия, тези идеи продължават да мотивират редица  учени в хода на  „борбата им за налагането на контрол над природата”. От такава гледна точка се налага да приемем и тезата,че противопставянето между науката и природата е било заложено в основите на съвременната индустриална цивилизация още в зората на нейното раждане, благодарение на целенасочените интерпретации на полученото философско наследство. Поради тази причина си заслужава да реабилитираме древните мислители, най-малко поради факта, че много от техните възгледи, които оказват влияние върху  развитието на „модерната наука”, всъщност са били използвани спекулативно, т.е. извън контекста на концепциите им.

       Питагор/ ок. 570 –497 г. пр. Хр./ е първият сериозен  теоретик в Западния свят, който издигна  в култ числото и броенето. Той разработва идеята, че зад цялото многообразие на видимия, сетивно осезаем свят, се крият “математически хармонии”. С други думи, според гръцкия философ реалността има числова природа.  Той твърди, че универсумът е „подреден, а не хаотичен”/ затова гърците използват понятието „космос”/. От гледна точка на съвременната теория на хаоса, подобна теза звучи съвсем правдоподобно, тъй като вселената наистина може да се възприеме като целесъобразен проект за въвеждане на  „ред в безпорядъка”. В 20 век, по време на знаменития си спор с Нилс Бор, великият физик Айнщайн ще искаже прочутото си твърдение, че Бог не си играе на зарове с универсума. На пръв поглед изглежда, че идеята му възражда опозицията “ хаос – ред” в съчетание с философските постулати на Нютон за  “механичната природа”, но времената и възгледите на опонентите са по-различни. Пък и независимо от очакванията на много известни почитатели на формалната логика, самият Айнщайн никога не заявява, че навсякъде във вселената 2+2  е равно на 4! Но извечното желание на потомците на Адам и Ева, да разкрият най-големите тайни на битието, като че ли  оказва твърде негативно влияние върху учените, които и през третото хилядолетие искат на всяка цена да познаят първопричините на универсума. Затова често описанието на света, чрез използването на граници - схеми – класификации, думи или числа се обърква, така както „картата погрешно се възприема за територията, която обозначава”. В същото време много от идеите на питагорейците са останали неразгадани, тъй като техният велик учител подобно на Буда е предпочитал да мълчи вместо да изказва думи, които няма да бъдат разбрани! Например - такива са нравствените му постулати, които не били предназначени за „масова консумация” от профаните. Те били базирани на езотеричните познания на Питагор за математическите пропорции във вселената, които никой простосмъртен не трябвало да знае. Ето защо учението му е било само за посветени и както гласи легендата, когато един от учениците му Хипас издал  една от великите им тайни, Питагор лично го удушил...или удавил. 

    В 21 век  твърдението на питагорейците, че математиката трябва да бъде в основата на морала, също не звучи убедително. Причината се крие във факта, че мнозинството хора в настояще време са свикнали да възприемат само преките, прагматично обвързани с битието им резултати от прилагането на „точните науки”. В 6 век пр. Хр.обаче поклониците на математическата хармония вярвали, че Господ може да се изрази чрез числото едно – така наречената монада! Но когато открили, че има числа, които могат да бъдат изписвани чрез безкрайно добавяне на още една единица, религията им била изправена пред катастрофа. Впрочем, Хипас бил убит, защото издал, че съществуват именно такива „ирационални числа”, които обезмислят божествената първопричина. По такъв начин сблъсъкът на „религията на числата” със знанието и на фундаментализма със свободата на словото, вероятно предизвикал и едно по същество неморално деяние от страна на Питагор. Но според мен, насилственото премахване на Хипас подсказва, че в основите на нашата християнска култура е вградена и сянката на категоричното нежелание да се приеме предпоставката, която гласи, че „физисът на вселената няма смисъл”! За съжаление Западната цивилизация не е имала късмета да се запознае по-рано с едно откритие на индийските колеги на Питагор – числото нула, но дискурсът за него ще се появи в изложението по-късно. Математиците считат, че чрез откритието си за ирационалите числа, Питагор и последователите му,  попаднали на визията за актуалната, т.е. „несвършваща безкрайност”, преди Зенон от Елея/ 495 – 425 г. пр. Хр./. И още. Очевидно, още в 5 век преди сегашната християнска ера/ когато Зенон описал как Ахил не може да надбяга дори една костенурка/ питагорейската идея за единицата като „баща на всички числа” се превърнала в страховит интелектуален капан, тъй като станало ясно, че всяко число, независимо колко е голямо, винаги може да стане по-голямо, чрез простото прибавяне на единица. Така се трасирал пътя не само към ужасяващото усещане за „актуална безкрайност”, но и към обезмислянето на ролята на бог, като самодостатъчна първопричина на „нашата вселена”. В продължение на почти целия 20 век учените дискутират по проблема за статичния и/или динамичния характер на вселената, който по същество също е метафизичен. Известно е, че дори гениалният Айнщайн до края на дните си не приема, че универсумът има начало и край*, но от друга страна именно неговите идеи дават възможност на други физици и астрономи да стигнат до подобни изводи.  Не е необходимо особено усилие за да се обясни и защо Църквата в настояще време одобрява научната теория за т.н. „Голям взрив”, която доминира представите ни за началото на вселената от невъобразимо малка, плътна и изпълнена с чудовищна енергия частица-прамайка на космоса. Никой освен теолозите, които използват абстракцията за бог с максимална дескриптивна сила не може да обясни какво е имало преди „страховития бум”, нито пък може да каже какво ще стане след като настоящата вселена бъде унищожена. Според мен обаче опитите за каквото и да било научно или теологическо обяснение в тази насока никога няма да имат особен успех защото идеята за актуална безкрайност превръща не само боговете, но и всеки „ голям взрив”, от който се раждат световете в частно следствие. Същата костатация воже да бъде направена и след анализа на идеите за първичното, безгранично и безначално Дао, което е „над всеки бог”, за безвременния и изначален Брахман, мистичния вселенски разум, съвремената представа за мултивселената/съдържаща неизброимо количество вселени-реалности/ и т.н. Те са родени в нашата „геоцентрична действителност” и поради тази причина, като неизбежно следствие са прекалено „земни и човешки”, т.е. антропоцентрични. Всъщност не би могло да бъде и другояче, тъй като става дума за „космическия човек” Адам Кадмон, но мисля, че вече има ментални предпоставки за други гледни точки, които ще ни позволят да потърсим без страх подходящо място на човечеството сред вечността и безкрая.

    Колкото и странно да изглежда, историческите фактите доказват, че в последните почти 2400 години хората не са се занимавали сериозно с проблеми свързващи родената от развитието на математиката идея за безкрайността, философските аспекти за смисъла на човешкото съществуване и морала. Пък и след като Църквата, като основна институция в християнския свят монополизира изобразяването на безкрайността, като основен атрибут на бог, за любопитните хора не останало поле за нейното изследване до времето на гениалния математик Кантор/ 19 век/. По такъв начин питагорейската аксиома, че „Господ е номер едно” била трасформирана, чрез елегантното заобикаляне на факта, че самата идея за божественото начало се обезмисля

*   Мъдреците, които използват религиозни интерпретации в контекста на будизма, индуизма, даоизма...предлагат съответните версии за изначалния, непроменлив, безкраен Брахман/ индуистка мегаабстракция за всичко във вселената и отвъд нея/ трансцеденталното Дао/Тао/, което предхожда и „обгръща” вселената и т.н. Древните митове за сътворението на света в Шумер, Акад Египет, Асирия и Вавилон, също разказват за наличието на някаква първична сила/ океан, енергия, творци съществували преди началото на универсума/, която ражда първобога-демиург на вселената.Разноликата египетска космогония представя различни разкази за възникването на света - от първичния океан/ Нун/ се раждат демиурзи като бог Ра, Птах или изначалните осем същества-творци на вселената известни като Огдоата. В шумеро-акадската версия има няколко създатели на вселената измежду които главна роля играе антропоморфното божество Енлил. Но и в щумерския мит за сътворението  в началото също се визира наличието на първичен океан, в който всички стихии са едно цяло. От него се появява богинята-прародителка Намму, тя създава от себе си сина си Ки/ Небето/ и дъщеря си Ан/ Земята/, съединява ги и...се появява Енлил. Естествено боговете-демиурзи умеят и да разрушават вселената – такъв е страховитият индуистки бог Шива, който в началото на всеки нов период събужда вселената като я „зарежда с енергия”, а в края и я разрушава, като играе танца на унищожението.

чрез „актуалната безкрайност”. Преди около 130 години обаче в Европа се появили научни разработки, които поставили под съмнение религиозните догми.  

     Самият Георг Фердинанд Лудвиг Филип Кантор/1645 – 1918/, като почтен християнин вярвал, че безкрайността е дар от Всевишния. Но „греховните помисли на Адам” го насочили към изследване на забранената градина с ябълковото дърво, а научното му любопиство го довело до ужасяващата идея за „несвършващата безкрайност”. Естествено, теорията на немския математик била посрещната с неподозирана агресивност от редица учени, философи и разбира се от ортодоксалните теолози. Концепцията му била определяна за  „ тежка болест”, „ погрешна, смешна, болестотворна” и „ опасна за младежта” от редица интелектуалци, измежду които, колкото и странно да е можем да открием и името на гениалния Л. Витгенщайн. Самият Кантор, до последните си дни, нито за миг не се усъмнил, в съществуването на Велик архитект на вселената. Вероятно и той като Айнщайн изпитвал непреодолимата нужда да вярва в една глобална целесъобразна картина на света. Подобна е и универсалната мотивация на повечето хора и до ден днешен. Тяхното желание да вярват  в нещо за да преодолеят „ужаса от битието” очевидно е по-силно от преклонението пред обективността. А потребността им да се ориентират около някакъв център на съществуването/ т.н. световна ос около която се структурира вселената - лат. „Axis mundi”/ се отразява и през 21 век в най-разнообразни интерпретации на нюейджъри и гурута на всякакви други езотерични учения за бъдещата трансформация на Адамовия род

      Още Кант приема, че споменатата ментална необходимост е присъщо качество на човешкия разум, който иска непрекъснато да обяснява, прогнозира и контролира събитията. Същото мнение изповядват и много от съвременните когнитивни психолози, които считат, че подобна духовна нагласа води до познавателен консерватизъм и нежелание за промяна на образа на Аз-а/77/. Естеството на Космоса предполага, че всяка религиозна, философска, етична система и научна концепция /не/притежават  „стопроцентова” валидност. И все пак изборът на път за „логичното човешко мислене”, е сравнително лесен, дори и сред гората от значения. Хората  имат свойството да забравят факта, че са „социален продукт”, затова се налага да напомня, че решенията им зависят от най-разнообразни фактори и условия, чрез които е осъществен импринтинга на тяхната етническа и политическа принадлежност, религиозни и морални принципи, ценностна система и т.н. Категорията „вяра” съдържа в себе си повече значения от понятието за „религиозност”, затова се налага да приема, че потребността от  „съществуването на axis mundi”  предопределя  и отношението на  хората към  смисъла на  собственото им битие в  една плашеща ги вселена. Колкото и да е парадоксално именно  спомената необходимост поражда и прагматичното желание за връзка с някаква божествена сила, която може да „помага в труден момент”. Ако следваме идеите на немския философ Херберт Маркузе/1898-1979/, можем да допуснем, че „вътрешния космос на консуматорите на живот е завладян от нахлулала отвън култура”, а подмяната на автентичната им същност ги улеснява при правенето на всеки избор, включително и на „религиозна принадлежност”. Очевидно при подобна процедура не всеки може да долови нюансите на лицемерна набожност, познавателен консерватизъм и добре дозиран конформизъм, но това е друга тема свързана с така наречените „духовни патерици”. Глупакът не използва менталните конструкти по този начин, нито изпитва ужас от факта, че към „божественото Едно” може да се добави още едно, и още едно, и още...и още...Впрочем, известно е, че хипопотамът е бил любимо животно на Маркузе. Известният учен твърдял, че нелепата му фигура символизира абсурда на „невъзможното”, което придобива реалност в подредения и целесъобразен човешки универсум. Но в света на хаоса и безкрая, на пръв поглед изглежда, че нищо няма смисъл...дори и Бог.  Липсата на ориентири в такава, свободна за „всякакви интерпретации” вселена не е по силите на едноизмерните хора, затова те отказват да я приемат и непрекъснато търсят опора в най-разнообразни „тотални версии” на древната идея за „axis mundi” *

     Впрочем според Аристотел, питагорейците твърдели, че вселената има център и той не бил свързан с някакво божество, а с огъня. Някои изследователи дори считат, че създателят на тяхното учение бил под влияние на египетския мистицизъм. Ако добавим  към тази информация и сведенията на Херодот и Порфирий, които доказват възможността Питагор да е  проповядвал идеите за безсмъртието, прераждането на душата и цикличното повторение на всичко, вероятно имаме по-големи шансове да разберем специфичния начин, по който математиката може да се свърже с мъдростта и морала. Разбира се, ако все пак повярваме в легендата, че Питагор е удушил Хипас се налага да признаем, че един убиец е измислил и въвел в оборот самата дума „ философия”/т.е. любов към мъдростта/. Но ако си припомним, че според съчинението „ Истинска книга от южната цветуща земя” на великия даос Джуандзъ „истинските хора... никога не убиват от дребнави лични подбуди” се налага да променим гледната си точка за нравствеността на посветените без да се опитваме да ги съдим.  Смята се, че гръцкият философ първи въвежда в езиков оборот и   понятието  „математика” – тоест „ това, което се учи”! Разбира се, Питагор използвал думата, в нейния философски аспект, а не като символ на прагматичната игра с числа в съвременния капиталистически свят. Общото между две толкова отдалечени във времето епохи на античния и съвременния постиндустриален свят обаче се крие в перманентното наличие на едноизмерни хора, които обичат да консумират живота си. Поради тази причина учението на гениалния грък остава обвито в  тайна и за повечето от нашите съвременници. Тук не става дума за липсата на интерес, а по-скоро за наличието на опасения, че страхът от т.н. „актуална безкрайност” е вреден за повечето човеци...и за всяка обществена система. Дали това оправдава убийствата в името на познанието е друга тема! В същото време емпатичния метод ни позволява да разберем по-добре и