„сотириологичен идеал“, който всъщност е „проектиран“ и в християнското богословие, като сотириология – учение за спасението на човека.

В това отношение разлика между богомилите и православните духовници няма, а това означава, че богомилите разглеждат своята дейност и организация като институция ,която се стреми да реализира мечтаната, сотириологична мисия на християнството, която вече официалната църква не може да постигне. Именно като „истински вярващи“, възстановяващи оригиналното християнство, което може да доведе до спасение на Човека, проповедниците на това учение са предложили различна „социална технология“. За да реализират практически мечтата си, богомилите осъществили разделението на категории/ своеобразна йерархия, която включвала „съвършени“, „вярващи“ и „слушатели“/. В това разделение намира израз фактът, че колкото и да били увлечени от богомилското учение, далеч не всички хора били склонни да живеят като аскети, да се откажат напълно от грижите и радостите на земното битие и да насочат погледа си единствено към небето и духовните практики. Разбира се, това не означава, че пътят от едната към другата група, тоест преходът от слушател към съвършен не е бил осъществяван/ специалния обред за придобиването на „съвършенство“ е подробно описан в „Паноплия догматика“ и в т.н. „Катарски требник“, за който Йордан Иванов, отбелязва, че е създаден в XIII век от провансалските богомили-катари, известни с още много имена – катари, албигойци, българи, новоманихейци.../8/. Но е очевидно, че целта на „съвършените богомили“ е била да тласнат по пътя към реализиране на идеала все повече хора, не само поради личния си пример, че той може да бъде постигнат, а и заради идеята, че дори за несъвършените е по-важно да вървят по пътя, независимо от факта, докъде могат да достигнат в стремежа си към за духовна еволюция. Тази цел изцяло се вписва в богомилския спиритуализъм, изразен чрез техния космогоничен модел за тотална промяна на Вселената, предизвикана от духа, като основа на битието.

Нека обобщим. Направения анализ ни позволява да приемем, че богомилството е специфичен богословски вариант на християнското учение с неговите три основни философски части – космогония, христология, есхатология и свързаните с тях етични и социални възгледи. Качествената разлика обаче се крие в теоретичната база на учението, което се изгражда на основата на дуалистичния светоглед като опозиция на каноничния, християнски монизъм.

Докетизъм, спиритуализъм, аскетизъм и евангелски хуманизъм са четири от петте най-съществени момента във философията на богомилите, която намира отражение и в препоръчвания от тях модел - начин на живот.

Смисълът, концентриран в представата за целта-идеал за прекарване на „земното битие“ е сотирологичния идеал, изискващ ако не друго, то постоянно пътуване – стремеж за духовно усъвършенстване, пречистване в името на спасението на душата. Богомилите приемат, че Църквата безвъзвратно е пропуснала възможността да насочи хората към този идеал, поради нейното предопределение да е творение на „злото начало“, затова категорично отричат нейната организация, служители, символика и култово-обредни изисквания. В това тотално отрицателно отношение могат да се открият и рационалистични идеи, които съжителстват с характерните за епохата еклектични примеси от гностицизъм, спиритуализъм, аскетизъм.

И да не забравяме, че колкото и парадоксално да звучи,

всяка нова религия започва като ерес, включително и превърнатото по-късно в канон, официално християнство.

Затова ще отбележа, че логическото ударение в интерпретацията на понятието „ерес“ в неговия първоначален вариант, няма толкова изявени отрицателни конотации, които по-късно са заложени в тезата за „отклонение от правата вяра“. Всъщност, в гръцката дума „haeresis,” се набляга повече на момента на избор – нравствен избор между „доброто“ и „злото“, докато в трактовката на християнската църква се слага знак за равенство между „особено мнение“-“лъжеучение“ и „ерес“, в смисъл на отпадане от „правата вяра“. Изглежда, че църковните отци, в продължение на векове, съзнателно са забравяли, че и проповедникът Иисус, който останал в историята като Христос, всъщност е разпнат на кръста, по решение на юдейския синедрион, именно заради „особените мнения“, които изказвал. Още повече, че и самият въпрос за потребността от йерархична църковна институция е твърде спорен, като се имат предвид известните Христови слова“Дето има двама събрани в моето име, там съм и аз“, както и споменаването на месията, че всеки има своята „тайна стаичка на душата“, където човек може да общува пряко с Бог. Богомилството възниква като избор-реакция на неподчинение на официализираната от Църквата парадигма на духовността, която изисква тотално подчинение на мисленето и поведението на хората. Но богомилството не е само реакция срещу духовния гнет на Канона, утвърждаващ всесилието на догматизма. То е и, по-скоро е, защита на чистотата на вярата от позицията на съхранението на нравствеността на ранното християнство, което едва след санкцията на императорите Константин и Лициний/ Миланския едикт от 313 г./ и забраната на езическите религии от Теодосий Велики в 392 г. постепенно се трансформира от ерес в официална имперска религия. Ето защо, във връзка с неговата автентичност е важно да се подчертае, че по същество то е продукт на кризата на определен обществен модел, – а средновековното общество е подчертано традиционно. С други думи, то възпроизвежда един и същ начин на живот, който чрез официалната църковна доктрина е базиран на неизменността и вечността, отричайки ценността на промяната и развитието. Ако добавим и богомилската представа за „евтина църква“, отричаща ролята на свещенослужителите, охолния им начин на живот базиран на събираните църковните данъци и налози, на фона на забравеното огромно Христово човеколюбие, можем да си обясним, защо усещането за социална криза е толкова силно през X век/ самият презвитер Козма, в своята „Беседа“ е категоричен в критиката си срещу самозабравилия се църковен клир/.

Всяка обществена криза – стопанска, военна, културна, по същество е криза нравствена и предполага цялостна промяна в ценностната система, начина на живот и мисленето. Тоест всяка ерес, в смисъла на „избор“, има една неизменна характеристика – тя изисква промяна в битието/ Христос, всъщност изисква същото/, която да бъде епистемологично овладяна и приемливо артикулирана, за да бъде възприета от хората. В този смисъл

богомилството може да бъде дефинирано и като „философия на промяната“, водеща към съграждане на „църквата на Духа“,

която изисква когнитивна интерпретация на космическата реалност/ космогония/, едновременно със спиритуализация/ разбирана като вяра в невидимия духовен живот на пречистените души/, мотивираща земните, нравствено-етични усилия на индивида по пътя на неговото духовно усъвършенстване и прераждане в „съвършено човешко същество“. Богомилската философия едновременно реабилитира способността на всеки човек да еволюира духовно, благодарение на своя избор за интелектуално и морално израстване, но тя е способна да изгради и евтина църква за всички. Етичния момент заложен в тази теза е не само, че се пледира за лишени от външен показен блясък храмове/ богомилите разглеждат дори самата „Света София“ в Константинопол като „Дом на Сатаната“ и „световен център на злото“/ , а в схващането, че искрената вяра не се нуждае от ритуали и тържествени събирания, от клир и тайнства и институциализирана Църква, а от

евтината църква съградена на основата на принципа на Съборността,

интерпретиран като единство на вярващите, обединени единствено от Христовата любов и човеколюбие. Нека уточня, че в случая споменавам т.н. „етичен момент“, изхождайки от разглеждането на етиката като наука, съдържа кода за дължимо поведение и светоглед,