Богомилството се заражда в България през X век и залязва вероятно между XIV и XV

век. Въпреки това, то и до днес си остава една от най-активните митологеми в българската духовна култура. Подобна активност в използването на митотворчески похвати е възможна и до ден днешен, поради обстоятелството, че в българската традиция са се съхранили два противоположни стереотипа за богомилската философия, социална практика и личностна идентификация. Едното становище, по традиция произтича от официалната позиция на православната църква, чието начало е поставено още с полемичния текст на „Беседата“ на Презвитер Козма/ X век/, както и със „Синодика на цар Борил“ от 1211 г. Другият възглед, който естествено е възникнал извън официалните обществени стандарти във фолклора, апокрифната книжнина, поучителните четива, превръща богомилите-еретици в алтернативни културни герои за всички, които не приемат доминацията на каноничната Църква, като духовен и социален фактор, отхвърлят обществената йерархия по оста бедни-богати, както и санкциите на самата светска власт, въплътени в институциите и цялостната роля на държавата.

Може да се твърди, че в крайна светка, противоречивата и многопосочна оценка на богомилството, представлява каталог от най-различни гледни точки и свързаните с тях истории. На единия полюс на тези истории, можем да намерим обвинения към учението им, като източник на българския нихилизъм, липса на вяра, апатия в решаващи исторически моменти и „псевдохристиянство“, което не успява да измести „могъщата, езическа традиция“. Доколкото ми е известно, оценките от такъв ракурс могат да се срещнат и до ден днешен, като продукт на многовековното категорично отхвърляне на богомилството от православната църква, започнало със страстната полемика срещу учението, известна като „Беседа против богомилите“/ презвитер Козма – Xв./От друга страна, се намират многобройните, съвременни позитивните гледища , за ролята и значението на богомилското учение, духовна и социална практика, в българската и европейската история. Но дори и когато „българската ерес“, получава своите суперлативни оценки в трудовете на съвременните изследователи, тя често остава затворена в нормативните рамки на представата за дуалистично-еретическо учение, тоест „само“ на учение – отклонение от утвърдените догми на християнската църква. Подобен подход не позволява да се усети цялата

ментална мощ на учението, именно като комплексна философска доктрина,

базирана на разбирането за гносиса, като знание, гарантиращо самоспасение на Човека, в рамките на една модерна за времето си, когнитивна интерпретация на космическата реалност. Ето защо, тяхната съпротива срещу установения ред/ църквата, свещениците, религиозните ритуали, светската аристокрация, царя, данъчната система/ на първо място трябва да се тълкува в нейния философски, а не социален аспект, защото тя има метафизичен характер, на тотална съпротива срещу законите на материалния свят въобще! Определено, именно бунтът срещу робството на материята е водил богомилите към краен аскетизъм, чиято цел, както и при другите гностици, не е „освещаването на земния живот, чрез превръщането на всички в светци“, а метафизична стратегия за противопоставяне на злия Демиург и разрушаването на създадения от него материален свят. В същото време, съгласно запазените извори за философията на учението, самите богомили се смятали за истински християни, проповядващи и практикуващи автентично, неопорочено от появилата се по-късно институция на църквата, с нейните служители, ранно християнство. В такъв смисъл, за да анализираме неговата същност е необходимо накратко да изложа, още в началото, трите главни съставки на християнството, разкрити в старозаветната и новозаветната книжнина, а именно космогония, христология и есхатология. Тези три съставки, намират сбит израз още в добре известния „Символ на вярата“, приет на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. и станал задължително верую за всички християни.

Космогонията – това е библейският разказ за създаването на видимия и невидимия свят, включително и човека като съчетание от плът и душа. Бог е всемогъщ монарх, осъществяващ тотален контрол върху насоките на развитие на собствения му проект – света, и раздаващ всички награди и наказания. Накратко казано, съгласно утвърдения канон в християнската космогония са залегнали монотеистично-провиденциалистки възгледи. Втората съставка – христологията – се състои от евангелските разкази за мисията на Христос, от раждането, до разпъването на кръста и възкресението му. В тях най-важната част е свързана с тезата, че Христос, бидейки Син Божи/ или Божие Слово - Логос, както е в евангелието на Йоан/, е заедно с това и Човек, т.е. че е съчетание между божествена природа и човешка плът, че е Богочовек. Третата съставна част – есхатологията, е учението за края на света, за повторното идване на Христос на земята, за възкресението на мъртвите и за Божия съд, който ще отреди за праведните вечно блаженство в небесното царство, а за грешниците, безконечни мъки в ада. В тези три тези, най-общо казано се съдържа същината на християнството, като религиозно-философска доктрина и през вековете, всеки опит за нейното оспорване се преценява задължително от богословите, като непозволено отклонение – ерес.

Ересите възникнали на Изток/района на Месопотамия, Мала Азия, осн. в Персия – дн. Иран/ , а в последствие и на територията на Римската империя, и по-късно на територията на Източната римска империя/ Византия/ и в частност на Балканите са много на брой, разнообразни като концепции и специфика, съгласно културната среда, в която са създадени. Изследователите приемат, че върху класическите религии – юдаизма, християнството, исляма, както и върху по-късните ереси - „непозволени отклонения от християнството“, под една или друга форма, може да бъде открито влиянието на „най-старата религиозна система“ - учението на персийско-иранския пророк Заратустра. Учението му/с идеи за Върховен Бог-Мъдрец, месия, ад и рай, свободна воля/ , известно като „зороастризъм“ има изключително дълбоки корени в древността, но първите писмени източници за него се появяват едва в пети век преди новата ера.

С оглед на изложението, тук ще отбележа, че зороастризмът изисква от своите последователи, активно участие в земния живот чрез вършенето на добри дела/плод на избора и свободната човешка воля/, като средство за ограничаване на хаоса, предизвикван от едно „второстепенно“, но космическо, разрушително начало.

А в по-късни епохи, най-значимите и ярко изразени опозиционни на Християнската църква учения са манихейството, месалианството, павликянството и богомилството, които в различни варианти нарушават догматичния разказ изграден на принципа на тоталния космически монотеизъм и застъпват схващането, че наред с всемогъщия Бог, във вселената се разпорежда и една втора космическа сила. По такъв начин те очертават една непрекъсната духовна приемственост на идеята за вселенския мащаб на борбата между светлината и тъмнината, злото и доброто, в две класически интерпретации на умерен и краен дуализъм.

Като отчитаме тази философска основа на редица религиозни системи и техните алтернативи, които по традиция наричаме „ереси“, можем да продължим с тезата на повечето изследователи на богомилството, че то е в пряка „интелектуална връзка“ и духовно взаимодействие най-вече с манихейството и павликянството. Според оценката на проф. Дмитрий Оболенски, богомилството следва да се възприема и като „балканско новоманихейство“. Без да търся подробен анализ на тази постановка ще отбележа само, че създателят на манихейството – Мани е живял през III и е бил пряко повлиян от зороастризма, а на Балканите, учението му е „внесено“ от арменски преселници – павликяни, които, от своя страна, също са били повлияни от него. Но т.н. „новоманихейство“, което „залива като втора вълна“ големи територии от Балканите, та чак до Западна Европа, e по-скоро форма на християнско-елинистичен гносис, създадена в по-късната епоха и условия на Средновековието. Или казано с други думи, както и при гностицизма, „новоманихейството“ се опитало да рационализира християнството, пречупвайки го през своята дуалистична