Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2019 17:45 - Мистицизмът като дихотомична позиция в "Логико-философски трактат" на Л. Витгенщайн
Автор: nboiadjiev Категория: История   
Прочетен: 551 Коментари: 0 Гласове:
1



 Вместо увод: 

                   „ Думите са нещо велико. Те са съзнателни същества“

 

    ..."И наистина са такива. Чисти и трансцедентални като всяка като всяка идея, която някога хвърля светлина в тъмната платонова пещера на нашите възприятия. Но те са и капан за измама и погрешно възприемане. Думите отклоняват нашето мислене към безкрайните пътеки на самоизмамата и фактът, че ние прекарваме по-голямата част от съзнателния си живот в мозъчни постройки, изградени от думи, означава, че ни липсва обективността, необходима за да видим ужасното изкривяване на действителността, което причинява езикът. Например китайската пиктограма за „честност“ представлява символ, който се състои от две части: човек, който в буквалния смисъл стои до своята дума. Дотук добре. Но какво означават думите „ родина“, „прогрес“, „демокрация“ или „красота“? Но дори и в своята самоизмама ние се превръщаме в богове.

Един философ-математик – Бъртран Ръсел по този повод пише: „ Езикът служи не само за да изразява мисълта, но и за да направи възможни мисли, които не биха могли да съществуват без него“. В това се състои същността на творческия гений на човечеството: не градежите на цивилизацията, не гърмящите и святкащи оръжия, които могат да я унищожат, а думите, които оплождат новите концепции като сперматозоиди, атакуващи яйцеклетка. Би могло да се спори, че сиамските близнаци дума/идея са единственият принос, който човешкият род може , ще или би трябвало да направи за объркания космос. ...Да, ние изтъкваме истинските неща от въображаемата материя на математиката, но цялата вселена е заразена с аритметика. Начертайте един кръг и веднага ще се появи числото пи....Но къде вселената е скрила някоя дума под своя външен слой от биология, геометрия или неодушевена скала? Навсякъде във вселената се сблъскваме с мистерии и неясни артефакти, но не откриваме никакъв език. Никакви думи.

Поетът Джон Кийтс някога е писал на своя приятел Бейли: „ Не съм сигурен в нищо освен в светостта на обичта на Сърцето и истината на Въображението – онова, което въображението схваща като красота, трябва да е истина – независимо дали е съществувало преди, или не“. ....И така, в началото бе Словото. Словото се е въплътило в тъканта на човешката вселена. И единствено поетът може да разширява тази вселена, откривайки кратки пътища към нови реалности...Да бъдеш поет,...истински поет, означава да станеш истинско въплащение на божеството на човечеството...

Да бъдеш истински поет, означава да станеш Бог.

................................................................................................................................................................

В началото бе Словото. Накрая...отвъд честта, отвъд живота, отвъд желанието...

Накрая ще бъде Словото."

Из „Хиперион“ на Дан Симънс


Ето и алтернативата, изразена от коренно различна гледна точка:" За това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи"/Л. Витгенщайн/

Мистицизмът като дихотомична позиция в „Логико-философски трактат“ на

 
                                                          Л. Витгенщайн

 

                                                                                Николай Бояджиев/ Росица Русева

 

 

Дали Витгенщайн е бил религиозен в ортодоксалния смисъл на понятието?! Може би, доколкото е бил изкушен от възможността да изследва съществуващото, онтологичните основи на битието, като единствен, неоспорим факт – продукт на някаква Творческа сила. Най-вероятно именно сблъсъкът с невъзможността да обеме с мисълта си тоталността на реалността, нейната скрита от погледа на философа субстанциалност, очевидно го е тласнала към прочутия тезис 6.41,:” Смисълът на света, трябва да лежи извън него...в него няма ценност – и ако е имало ценност, то тя не би имала никаква ценност.” Ценостите и Ментора, ако въобще има такива, също трябва да са извън Съществуващото, защото само при така пресупозиция може да се приеме, че съществува някаква общовалидна, тотална, а не случайна ценностна система. От такава гледна точка могат да бъдат анализирани и прочутите тезиси от 6.42, 6.421 и 6.43. Но преди това е необходимо да отговорим на въпроса, който бе поставен в началото на пасажа.

За целта нека вмъкнем в анализа и малко история. Известно е, че според биографите на Лудвиг Витгенщайн, той останал недоволен от предговора на своя Трактат, в който неговия колега, световноизвестния по това време учен Бертран Ръсел, представя труда му най-вече като книга по логика. Причината се крие във факта, че според Витгенщайн, най-важни са тезисите свързани с етико-религиозните му идеи, които според него Ръсел не схваща! На практика тези идеи са отразени в съвсем малко тезиси в края на книгата и колкото и да търсим, няма да открием в текста, като конкретна Висша сила с принадлежащото и, категорично дефинирано определение за Бог. „Ясно е, че етиката не може да се изрази. Етиката е трансцедентална./Етиката и естетиката са едно и също./” – 6.421. Според Витгенщайн етиката/ и естетиката, т.е. по-скоро способността за откриване и възприемане на красивото – б.м./, не е човешко творение, а трансцедентална даденост. Безспорно ако следваме внушенията на Аристотел, който въвежда в оборот идеите за онтология/ не и понятието, разбира се/ и трансцедентално, можем да приемем, че философът допуска наличието на божественото, което лежи отвъд битието. Но това е по-скоро постановка на мистик, който разглежда присъствието на божественото като трансцендетно, като отхвърля неговото иманетно присъствие в битието. В тезис 6.432. Витгенщайн отбелязва че за Бог е съвършено безразлично битието на света, като такова, ето защо „ „Бог не се открива в света”!

Мистицизмът, независимо от неговите трансформации през вековете, е схващане, което приема, че познанието за божественото, може да бъде придобито само чрез пряк личен опит! Това схващане е, меко казано, твърде далеч от ортодоксалната представа наложена от Църквата и нейните свещенослужители. В случая обаче, трябва да приемем, че Витгенщайн разкрива своята вяра в божественото по-скоро като благоговение-израз на непреодолимото за човешкия мозък тайнство за началата на Битието, които не могат да бъдат описани чрез категории и логически презумции по никакъв възможен за човека начин! От такава гледна точка, а именно допускането, че той е философ изпитващ мистично благоговение пред Съществуващото, можем да разберем не само неговата „религиозност”, но и реакцията му спрямо човекът, който всъщност му осигурява бъдещето на учен-философ, залагайки авторитета си – Бертран Ръсел. Ръсел представя книгата като „Логико-философски трактат”, но изглежда не е „усетил” позицията на своя ученик като философ-мистик и солипсист/ в смисъл на допускането, не само , че със „сигурност” съществува само индивидуалното съзнание, а и че „външния свят” и другите съзнания не могат да бъдат..., или трудно могат да бъдат опознати/.

Всяко понятие има своите граници, но струва ми се, че по отношение на ранния Витгенщайн/ когато написва Трактата, той няма навършени 30 години/, може да се използва определението, че той е религиозен екзистенциалист, който се опитва да анализира абсурдността на човешкото съществуване и въобще на Съществуването като такова. Може би ужасите по време на Голямата война също са оказали влияние върху мисленето му, но в случая е по-важно да отбележа интелектуалната връзка на Трактата със „Светът като воля и представа” на Шопенхауер. Тезис 6.373 е императивен:” Светът е независим от моята воля”. Съгласно идеята на А. Шопенхауер, но тъй като Той/светът/е, очевидно има наличие на „Световна воля”, която е извън пространствено-времевия континуум, която действа видимо ирационално, като извор на немислима по своите мащаби енергия за случването на Всичко. Продължението на Витгенщайн в тезис 6.374, също е повелително по своя характер:”....всичко, което ние искаме, да се случва, то това все пак би било само една, така да се каже, милост на съдбата, защото няма логическа връзка между волята и света...”. Разбира се, Витгенщайн има предвид „способността на човека, съзнателно да преследва и реализира своите цели и желания”. Следователно Светът не може да бъде подчинен на волята на човека. Но в 6.13 Витгенщайн изрично посочва, че логиката е „огледален образ на света”. „Логиката е трансцедентална”, следователно изглежда, че е...онтологична основа на битието. Но да не забравяме, че императивните тезиси, засягащи логиката, етиката и естетиката, подсказват, че философът вижда отвъд фактите, градящи битието, наличието на нещо по-висше, на априорно зададена ирационална, непознаваема сила, която придава скритата стойност на света. В същото време е твърде странно, че в анализирания философски труд се сблъскваме с тясното преплитане на проблемите на логиката и етиката. Но доколкото екзистенциалната постановка за неспособността на разсъдъкът сам да разкрие истината за съществуването е вярна, дотолкова и допускането, че тайните на битието могат да бъдат разбулени чрез логически импликации...е в съответствие с действителността. „ Логическите изречения описват скелета на света, или по-скоро го представят/ доколкото логиката сама по себе си е...трансцедентална – б.м./. Те не „говорят” за нищо. Те предпоставят, че имената имат значение, а елементарните изречения смисъл. И това е тяхната връзка със света”/ 6.124/. „ Ние казваме – продължава Витгенщайн - , че нещо в символите, които използваме е произволно, а друго не е. В логиката се изразява само това: но следователно в логиката не изразяваме ние с помоща на символите това, което искаме, а в логиката изказва нещо самата природа на естествено необходимите знаци....”. /6.124/. От такава гледна точка може да бъде разбран и тезиса : „....Ясно е обаче, че логиката няма нищо общо с въпроса, дали нашият свят в действителност е такъв, или не”./6.1233/. Да „представиш огледален образ на света” , дори и само като средство за неговото обяснение като плод на физически закони е твърде примамливо за разума, чиято изконна основа е свързана с желанието да открие „ред в хаоса”. Затова Витгенщайн отбелязва, че „Законът за каузалността/ в смисъл на причинна връзка, взаимозависимост, обусловеност – б.м./ не е закон, а е формата на закон”/ 6.32/. Или казано другояче, „логичното отражение е вътрешно непротиворечив огледален образ на света”, но то не е равно на неговата тотално разбиране. „Че слънцето ще изгрее, е една хипотеза, а това ще рече: ние не знаем дали то ще изгрее”/ 6.36311/. Ето защо, отбелязва Витгенщайн/ тезис 6.371/ „ в основата на целия съвременен светоглед, лежи заблудата, че така наречените природни закони са обяснения на природните явления”! В целия Трактат понятието за бог се споменава твърде рядко, затова заслужава да отбележа, че философът съзнателно го използва в един от тезисите като категория от същия порядък като: природни закони и съдба/ 6.372/. Заместването на Бог с „неприкосновените”/ тоест обективно действащи, независимо от волята на човека – б.м./ природни закони обаче създава илюзията, че всичко в света е обяснено...или поне може да бъде обяснено. Ето защо не бива да забравяме, че според менталната провокация на Витгенщайн „ Изреченията на логиката са тавтологии.”/ 6.1/. В битовата употреба на понятието тавтология е заложено разбирането на „нещо, което е повторено два и повече пъти”. С други думи, изреченията на логиката са тавтологии, защото те са просто повторение на логични пропозиции/ в смисъла на декларативни изречения, които имат формалното качество да бъдат истинни или неистинни/, които според Витгенщайн са лишени от смисъл, просто защото са следствие от свързването на определени абстрактни символи, чрез които едни пропозиции се свързват с други пропозиции.Ето защо: „Логическите изречения следователно не казват нищо/ Те са аналитични изречения/”/ 6.11/. Доколкото те засягат мисловните конструкции на предметите, а не се интерпретират като емпирични, тоест като зависещи от конкретното опитно познание, дотолкова логическите изречения ни изправят пред проблема не само за границите на езика или науката, като цяло, а и за пределите на менталността/разбирана като „всичко, което става в ума на човека” – б.м./ изобщо. И още нещо – пред възможността да допуснем, че онтологичните основи на Битието са непознаваеми. Нищо повече – нищо по-малко!

От такава позиция можем да разберем тезиси като: „ Смъртта не е събитие от живота...”/6.431/; „Времевото безсмъртие на душата на човека – това ще рече нейният вечно продължаващ живот след смъртта....Решението на загадката на живота във времето и пространството лежи извън времето и пространството”/6.4312/; както и всички тези заложени в идеите за мистичното прозрение на света, с оглед на вечността, като ограничено цяло/ 6.45/, което очевидно преминава границите на рационалното познание чрез механизма на въпроси-отговори. „...Защото съмнение може да съществува само там, където съществува въпрос; въпрос само там, където съществува отговор, а той само там, където нещо може да бъде казано”/6.51/.

Естествено, в това море от идеи, в последните и най-важни страници/според някои биографи на Витгенщайн/ на Трактата могат да бъдат открити и трите най-важни тезиса, които сякаш обобщават всичко, което философът е искал да каже. На първо място бих искала да посоча прочутият тезис 6.44, който в зависимост от превода „звучи” по специфичен начин в различните текстове. В текста, с който разполагам тезис 6.44 е преведен така: „ Не как е светът е мистичното, а че той е”. Може би един превод от типа на „ Не как съществува света е мистичното, а защо Той въобще съществува...” е по-удобен за анализ. Но така или иначе ние отново се натъкваме на проблема за границите на езика, респективно на мисленето, дори и при съпоставка на различните преводи на Трактата. И тук отново се сблъскваме с невъзможността да отговорим на въпроса: „ Защо въобще светът съществува”. Витгенщайн от една страна отбелязва, че „ако един въпрос изобщо може да се постави, то на него може да се отговори”/6.5/. Както е известно, всички религиозни системи възникнали от зората на познатата ни човешка цивилизация, до ден днешен, са създали монументални паметници-отговори на поставения въпрос. Но очевидно, тези отговори не задоволяват философа, който смята, че загадката на Съществуването е много по-голяма от предложените интерпретации. От друга страна, независимо от перфектната логика на точните науки, човешката мисъл отново попада в капан, без оглед на намерения отговор на въпроса, който е поставен, защото „ ...На различните мрежи отговарят различни системи за описанието на света. Механиката/Нютоновата механика –б.м./ определя една форма на описанието на света, като казва: всички изречения на описанието на света трябва да бъдат получени от даден брой изречения/ нека да си спомним, че логическите изречения са тавтологии, защото са просто повторение на логични пропозиции!/ - аксиомите на механиката....по един определен начин. Чрез това тя доставя камъните за строежа на сградата на науката и казва: каквато и сграда да искаш да издигнеш, ти трябва да я съставиш някак си от тези и само от тези строителни камъни”/ 6.341/. Впрочем, това изискване се отнася и за монументалните построения на всички религии, но това е друга тема.

В крайна сметка, Витгенщайн стига до края на своето изследване на „загадката на света”, като приема заключението, че „фактите, всички принадлежат към задачата, а не към решението”...на Вселенската енигма. След като мисълта му е пребродила до възможно най-отдалечените кътчета на ирационалното и рационалното мислене, изразено чрез съответните абстракции, свързани с религията, психологията, логиката, математиката, механиката, философията, етиката...очевидно рухва и последната му надежда – бастионът на науката. „Ние чувстваме, че дори когато е отговорено на всички възможни научни въпроси, проблемите на живота ни изобщо няма да бъдат докоснати. Наистина тогава няма да остане повече никакъв въпрос; и именно това е отговорът”/ 6.52/. Всъщност на каквито и въпроси да отговори, която и да било система за описание на света „...Светът на щастливия е друг от този на нещастния”/ 6.43/, а „Ако доброто или зло искане променя света, то то може да промени единствено границите на света не фактите...”/ 6.43/. Следователно, и независимо, от всички достижения на човешката мисъл и воля, основният проблем на Човечеството не може да бъде решен по рационален път. „Решението на проблема на живота се вижда/ по-скоро се преживява като просветление – б.м./, при изчезването на този проблем”/ 6.521/. Витгенщайн е пределно ясен, когато изяснява, че решението на основния проблем на живота лежи отвъд границите на мисълта очертани от нейния вербален изказ. Според него може да се каже нещо с изреченията на природните науки, но ако философът се опита да премине границите на мисленето чрез „нещо метафизично, да му се подсказва, че на определени знаци в изреченията си не е дал значение”/6.53/.Изводът, до който достига Витгенщайн е краен, но според мен, единствено възможен, защото той обявява, че който го разбира ще приеме и неговите изречения/ тоест Логико-философския трактат/ за безмислени...и след като се е изкачил по тях, трябва да бутне стълбата/ тоест да ги забрави/, за да види света правилно!/ 6.54/.

Останалото е ...мълчание, както гласят последните думи на Хамлет в Шекспировата трагедия. Но аз мисля, че финалът на Трактата е много по-оптимистичен, защото прозрението за живота и всичко останало в света, според Витгенщайн, може да се извърши, но само отвъд мисълта, без изречения, без думи..., без/смислено!

„За каквото не може да се говори, за това трябва да се мълчи”/7/!

 

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nboiadjiev
Категория: История
Прочетен: 66696
Постинги: 106
Коментари: 8
Гласове: 22
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031