Официалната версия сочи, че Януш Хуняди е роден някъде в югоизточната част на Унгарското кралство през 1407 година. Счита се, че баща му е дребен аристократ, вероятно от стар „влашки род” а майка му е унгарка, с благородно потекло. В 1409 година император Сигизмунд подарил на бащата, като награда за вярната му служба, замъка Хуняди в днешния румънски град Хунедоара. Затова семейството приело „фамилията” Хунияди/ Хуниад/. В същото време редица изследователи го наричат и Януш Корвин/ Ioannis Corvinus – лат./  и описват могъщия род Корвин, заради гарвана/corvus – лат./ на герба му. Печатът му също е белязан с хералдическия знак на гарвана, а името му е изписано на латински – Ioanis de Huniad/Иван Хуниад, а може би Иван Хуна?!/. Някои автори твърдят, че Януш произхожда от етническата група на секеите, която от векове населявала основно източната част на Трансилвания и Влашко.

     Произходът на секеите/ секели, секули/ се оспорва и има различни теории. Те самите твърдяли, че са потомци на хуните и наследници на великия Атила. Хронистът Шимон от Кеза/ Kezai Simon/ през XIII век посочва, че те са наследници на хуните и са живели по тези места, преди да дойдат маджарите/ унгарците/. За да избегнат противоречието, някои историци „ под сурдинка,” ги наричат предмаджарски племена, но все пак доста изследователи ясно подчертават, че секеите са жители на Трансилвания и Влашко много преди маджарите. С други думи те не са преселени там от маджарските крале, а сами са завладели своето отечество и едва по-късно са се обединили с нахлулите маджари и усвоили езика им. Унгарският историк Геза Фехер ги определя като прабългарско племе, като дори подчертава, че те са имали свое предмаджарско руническо писмо с няколко глаголически и кирилски букви?! Петър Мутафчиев също дефинира секеите като прабългарско племе.

      От тази теза, до допускането, че Януш Хуняди е с български корен, има само една крачка. В последните няколко години проф. Николай Овчаров също поддържа тази теза, като по негово мнение след Варненската битка и гибелта на младия Владислав III, Хунияди и Фружин са се изпокарали, за това кой носи отговорността за загубата, а може би,според мен, и за правото върху титлата „крал на България”. Както е известно позициите на Януш Хуняди в унгарския двор били силни и постепенно Фружин изпаднал в немилост, докато накрая в 1454 година именията му били отнети и той загубил своето социално положение. Версиите за съдбата на Фружин са различни. Легендата разказва, че той се замонашил и завършил дните си в Чипровския манастир, а според Петър Ников, Фружин умрял в едно от своите имения вероятно в 1460 година. Според други изследователи Фружин станал васал на османците и владеел малка територия между Свърлиг и Пирот/дн. Източна Сърбия/, като с разрешението на османските власти охранявал местните планински проходи. В случая обаче е по-важно да обърнем внимание на обстоятелствата свързани с  произхода на Хуняди и основанията на неговите претенции да бъде „крал на България”.

   Хипотезите за произхода на Януш Хунияди са многобройни. В българската историография, която още през втората половина на XIX век се е постарала да създаде един прекалено идеализиран образ на трансилванския воевода са изброени следните предположения: незаконнороден син на унгарския крал Сигизмунд/ легендата е особено популярна в Унгария и Трансилвания/; син на сръбския княз Стефан Лазаревич и унгарска девойка/ естествено, преданието е разпространено в Сърбия/; син на влашки/трансилвански/ маджарски аристократ/ Вайк, може би Бут – от лат. Butho?!/, който бил  дворцов офицер при император Сигизмунд, тоест с произход от влашки и/или трансилвански, маджарски болярски род; далечен потомък на византийските императори, благодарение на майка си Елизавета Морсинаи; син на български цар, с права върху българския престол и т.н. Не е известно Януш Хунияди да е предявявал официално претенции за кръвното си родство с унгарския крал и император на Свещената римска империя Сигизмунд, въпреки че фактически за известен период от време трансилванският войвода „разполага с почти кралска власт” в Унгария.  В същото време обещанието да стане крал на България, след евентуалната победа в кампанията от 1443 – 1444 година ни кара да си зададем въпроса за правата му върху короната на българските владетели.

     Последният български владетел, който носи титлата цар/император на България е синът на видинския цар Иван Срацимир – Константин II Асен.   По навик, когато става дума за Видинското царство, българите още от детинство повтарят тезите за двамата братя от различни майки/ Иван Шишман и Иван Срацимир/, за подялбата на българското царство от баща им и последвалата погибел, първо на Търновското царство/1393/, после на Видинското царство/1396/, с което идва и заникът на българската държава. Но още в края на XIV хронистът Йохан Шилтбергер /известен като „немският Марко Поло”, заради изпълнения си с приключения и странствания живот/, назовава Иван Шишман само с титлата „херцог”, която е с много по-малка номинална стойност в сравнение с определените значения на титлите, „император/цар” и „крал”. В османска хроника с анонимен автор Иван Шишман е споменат само с титлата „бей”. Обяснението на това разминаване с нашите представи за последния Търновски цар е свързано с откриването на така наречените преписи на „Шишманови писма” от проф. Климентина Иванова, които потвърждават, че в поне в периода 1394 – 1395 година Иван Шишман наистина не се подписва с титлата „цар”. Споменатите документи са подписани с необичайно ниска по номинал титла, а именно „господин/ тоест владетел/ Търновски”!    

      Обяснението на проф. Пламен Павлов, за това, на пръв поглед странно разминаване с нашите представи е най-убедително: „Какво може да означава девалвацията на титлата на Иван Шишман? Едно от възможните обяснения е, че султан Баязид (1389-1402) е наложил на непокорния търновски владетел да се откаже от царското достойнство. Съществува и друга възможност - Иван Шишман (под натиска на болярството, гражданството, общественото мнение и т.н.) да е отстъпил върховната титла "цар на всички българи" на своя по-голям брат/ Иван Срацимир, който има естествени права над нея – б.м./. Нека припомним как Асен І "измества" Петър (около 1193 г.), как сръбският крал Стефан Драгутин е принуден да отстъпи престола на брат си Милутин (през 1282 г.) и т.н.

Случайно ли е, че Иван Шишман още отпреди 1388 г., макар да се нарича "господин Търновски", резидира в Никопол? Дали причина за това е само османската заплаха или пък столицата на българските царе е оставена като своего рода "неутрална територия" предвид възможните нови позиции на Иван Срацимир? На тези въпроси засега няма отговор. Когато Иван Шишман вече не е между живите, а неговият престолонаследник Александър приема исляма, българската държавна идея със сигурност е олицетворявана от цар Иван Срацимир.” По този път, титлата „цар на всички българи” е наследена по право от сина на цар Иван Срацимир, Константин, който вероятно е бил обявен за съвладетел от баща си, още преди  драматичните  събития от 1396 – 1397 година”.

    Нека да обобщим. „Господин Иван Шишман”, прекарва  последните две години от живота си/ 1394 – 1395 г./ в Никопол, където е убит след завземането на града от османците. Брат му, цар Иван Срацимир, е пленен/ според проф. П. Павлов в 1397 или 1398 г./, изпратен в затвор в Бурса и вероятно удушен. Съдбата на Константин в този период не е известна в подробности, но в едно писмо на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип/ 1404 г./ се изброяват съюзниците/ васали/ на краля, в борбата му против османците, между които е и „известният Константин, прославеният император на България”. Редица документи от епохата потвърждават, че  Константин II Асен умира през септември 1422 година като реално царувал владетел/ наричан император или цар/, а в регистрите османски санджак с център Видин се отбелязва  едва от 1430 година! Споровете, докога е съществувала българската държава продължават. Не може да се отрече, че  в представите ни Видинското царство  не само не се покрива с мащабите на царство България, но и е твърде дискусионно, докога съществува под българска власт. Но фактът, че братовчедите, Константин и Фружин, активно участват в антиосманската съпротива, през първата половина на XV век е безспорен.

     Наличието на някои съвпадения ни позволява да допуснем, че Януш Хуняди може да е пряк потомък на български цар. Но на кой? Отговорите могат да бъдат само в две посоки! Съгласно предложената по-горе версия, той е роден в болярско семейство на секеи/ прабългарски етнос населяващ Влашко/ в 1407 година. Константин Срацимир/ бъдещия Константин II Асен/ е роден в 1369 година и към 1407 година е на 38 години и вече е споменаван като „ прославеният император на България”. Предполага се, че в годините след гибелта на баща си, докато е пребивавал в унгарскя кралски двор, цар Константин II Асен е имал достатъчно време за лични връзки. И още – възможно е Хуняди да принадлежи на пряката кръвна линия на първите Асеневци. Достатъчно е да си спомним за споровете относно „влашко–куманския” произход на братята Асен, Петър, Калоян, които вероятно също са свързани с етноса на легендарните секеи. Но това е друга тема, подходяща за сценарий на приключенски, исторически филм. Засега нека да останем само на позицията, че Януш Хуняди е имал основание да претендира за царската корона на българите, затова му е било обещано  при победа в похода, да стане техен крал. Логично обещание...ако си спомним за исканата титла /„цар” /и признанието на цар Калоян за „крал на българите”, векове по-рано!

     Нека обобщим! Повечето хронисти, както и съвременните историци, описват Януш Хуняди като харизматична личност, необикновен лидер и талантлив пълководец. Хронистът Филип Буонакорси, известен повече като Калимах/ живял и работил през XV век/, го определя не само като изключителен боец и военачалник, но и като „ красноречив и с особен дар да привлича към себе си и да помирява враждуващите страни”!. Какъв парадокс! Славата на Хуняди сякаш се капитализира през вековете и сякаш понастоящем никой не смее да отправи дори и незначителна критика към делата му. И все пак разказите на някои хронисти, съвременници на събитията ни дават основание да твърдим, че оценките за личността му, не само са много идеализирани, но и прикриват важни обстоятелства, свързани с целите на трансилванския войвода.

    Негативни оценки за личността и делата му се съдържат в хрониките на летописеца Ян Длугош/ 1415 – 1480 г./, в документацията на Енеа Силвио Пиколомини/ 1405 – 1464 г./, по известен с понтификата си като папа Пий II/ 1458 – 1464 г./, в хрониката на Улрих II фон Цили/ 1406 – 1456 г./, който е убит в Белград по нареждане на Ласло Хуняди/по-големият син на Януш Хуняди/. Улрих е внук на легендарния Херман II фон Цили, който спасява от плен император Сигизмунд при погрома му край Никопол  и става член на тайнствения Орден на Дракона. Повечето автори с лека ръка отхвърлят сведенията на Цили, тъй като двамата са били във враждебни отношения поради факта, че са се застъпвали за различни претенденти в борбата за унгарската корона – Януш Хуняди, подкрепял Владислав Ягело, а Цили, след смъртта на законния крал на Унгария Алберт в 1439 година, поддържал неговата вдовица кралица Елизабет, в стремежа и крал на страната да стане сина и Ладислав. Но в тази подкрепа няма нищо странно, тъй като Елизабет била дъщеря на Херман II от рода Цили!  Затова нека не подценяваме факта, че  Улрих II фон Цили е пряк свидетел на събитията. Като част от тогавашния европейски елит, той е имал достъп до ценна информация, а и дъщеря му дори била обмисляна като вариант за съпруга на втория син на Хуняди - бъдещият велик крал Матиаш Корвин! В своята хроника Цили директно хвърля вината за поражението в похода от 1444 година върху Януш Хунияди, като посочва:” ...той измами добрия крал/ както се казва за мъртвите или добро, или нищо.../, така че да бъде победен от поганците и убит...”, а след това коментира как трансилванския вевода се е възползвал от случилото се за да се издигне” отърва се леко...стана могъщ и се сдоби с много земя и хора”.  

     Енеа Силиво Пиколомини става 210 по ред папа на Римокатолическата църква, под името Пий II – високообразован, ерудиран познавач на античната римска философия и поезия, секретар на трима епископи и трима кардинали със завидни дипломатически умения...и  потребител на отлични източници на информация. Пиколомини описва събитията свързани с Дългия поход/ 1443 – 1444 г./ и отношението си към Януш Хуняди в свои писма. В свое писмо от 13 декември 1444 година до херцога на Милано, Пиколомини обвинява Хуняди, че „побегнал от страх”, въпреки, че като цяло го считал за „сърцат мъж”. Пиколомини не намеква за умисъл в „бягството”, но скритите мотиви на „сърцатия мъж” са разкрити в друго писмо на Пиколомини до папа Николай V  от 24 ноември 1448 година, в което директно подчертава, че след смъртта на Владислав Ягело, Йоан/ Януш/ се стреми да овладее кралството” ...бащиното и дядовото кралство от малолетния сирак Ладислав, крал от най-благородно потекло”. В друго свое съчинение „ Descriptio Europae”/ „Описанието на Европа” – лат., завършено вероятно в 1458 г./, Енеа Силвио Пиколомино дава висока оценка за качествата на Хунияди, но когато описва събитията от ноември 1444 година , той твърди че Януш Хунияди буквално е подвел крал Владислав:”Християните бяха дошли до едно място, което се казва Варна, когато дойде вестта,че безброй неприятели са преминали. Крал Владислав и кардиналът смятаха, че за да не бъдат обкръжени от неприятелите, трябва да се оттеглят към укрепено планинско място. Джовани Хунияде започна да се противи и да се съпротивява, казвайки, че той много добре познава силите на турците и че за тях мълвата е била винаги по-голяма и че ако всички турци бяха заедно, пак биха били неравни на техните сили, и че турците блестят със златни и разноцветни дрехи, а унгарците със желязо”. На другия ден, според Пиколомини, Хунияди възприема съвсем друго поведение: „ Но Хунияди като видя да падат християнските символи, се оттегли от битката с 10 000 от власите и унгарците, като още не беше решена битката и победата беше под съмнение, побегна. Това стана може би поради големия му опит във войната, невиждайки никакво спасение от тази битка и беше решил да спаси по-скоро малцината, отколкото всички да бъдат погубени. Но поляците приписват цялата тази загуба на нищожеството и малодушието на Джовани Хунияде, а той се оправдаваше, че не са разбрали неговия съвет”.  

    И така, съществуват доста доказателства, че крал Владислав IIi Ягело е бил заблуден, не само по отношение стратегията на похода и тактическите решения за битката край Варна, но и е бил подведен от Януш Хунияди да атакува фронтално отряда на султан Мехмед II. Нека си припомним сведението на хрониста Мехмед Нешри за думите на Хунияди отправени към младия крал: "Ето, ние разбихме турците! Ти защо стоиш? Тръгни срещу султан Мурад, защото на господаря господар трябва!". А, както е известно, след като подмамил краля да се бие с гвардията на султана и предизвикал гибелта му,  трансилванският войвода реорганизирал своите отряди и се оттеглил от сражението с минимални загуби.

     В същото време заслужава да си зададем въпроса, дали всички тези събития са плод на нещастно стечение на обстоятелствата, съчетано с неопитността на един млад крал и бруталния прагматизъм на един опитен военачалник или...всичко е било предварително подготвено?! Защото няма нито един факт, който да доказва, че Януш Хуняди наистина е имал за цел да стане крал на една освободена българска държава. И всъщност дали въобще можем да говорим за „ освободителен поход” и събития,  в чийто център е съдбата на българите?!

   Известно е, че след края на първата част от  кръстоносния поход, в тракийския град Одрин, който тогава е столица на османската държава, бил сключен изгоден за християнските сили, десетгодишен договор. При подписването му в Одрин/ 12 юни 1444 година/, султан Мурад II се заклел върху Корана, че ще спазва договора, в присъствието на християнска делегация, начело с Януш Хуняди, като представител на краля. Малко по-късно договорът бил ратифициран и в Сегед, като водачът на кръстоносния поход Владислав III Ягело, също се заклел върху Библията, че ще го спазва. Традиционното обяснение за последвалите събития се свързва с перманентната опасност от превземането на Константинопол, а някои историци добавят и констатацията, че „българските земи останали неосвободени”...,следователно походът трябвало да продължи. Съгласно приетото становище папа Евгений IV и кардинал Юлиан Чезарини убедили младия крал Владислав, че клетвата му е невалидна, тъй като е дадена на неверник. Чезарини от името на папата освободил краля от нея и на 4 август 1444 година с манифест отново била обявена война на османците. Излишно е да коментирам обстойно какво точно означава клетвопрестъплението, като вероломно действие. Има толкова много синоними на думата вероломен човек/ измамник, безчестен, подъл, неверен, предател, лъжлив, коварен.../, които подсказват каква е моралната оценка към подобни люде. В такъв случай, няма как да заобиколим факта -  младият крал, който се заклел с ръка върху Библията, тоест пред своя Бог, постъпил коварно спрямо своя враг Мурад II, който по това време успокоен бил абдикирал в полза на малолетния си 12 годишен син Мехмед II  - бъдещият завоевател на Константинопол/.

     Младият крал, съобразно интелектуалната нагласа на хората от епохата, послушал своите ментори и извършил клетвопрестъпление. Но какви са били целите на неговите духовни гурута?