Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06.2014 19:25 - Глава тринадесета. Клио обича да танцува
Автор: nboiadjiev Категория: История   
Прочетен: 290 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                                                        Клио обича да танцува

 

       “Разсъждавайки за историческия ход на събитията, аз     стигам до 

    убеждението,  че светът е винаги еднакъв и че в него винаги е еднакв  много злото и доброто…”

                                                                                               Н. Макиавели

  “Да знаем историята, това означава преди всичко да признаем, че тя 

  няма  смисъл”

                                                                                                Рьоне Седийо

                 “Никакъв закон, човешки или нечовешки, не насочва хаоса към

     някакъв финал,  радостен или драматичен”

                                                                                                                                

                                                                                                           Раймон Арон

       

 

 

 

 

       Подобни цитати, от времето на Макиавели/ 1469 – 1527/, се мултиплицират в огромно количество, чак до 20 век – времето на Седийо и Арон. Броят им може да създаде впечатлението, че разочарованието от миналото и дейността на историците, които го описват, е патентован продукт от последните пет века. Но генезисът на подозрението, че изследователите не си вършат добре работата и/или пък събитията не са се случили „по правилния начин”,   може да бъде открит много по-рано.  Не бива да забравяме и факта, че в продължение на 2000 години историята е била считана за посестрима на изкуството, в частност на риториката и поезията, а тези, които са реставрирали миналото не са били с претенциите за професионалисти. Затова до 16 век не само не се говори за дейността им като за наука, но и не се приема, че има такава самостоятелна област на знанието. През 17-18 век и особено през 19-то столетие изучаването на миналото има безспорен авторитет като дисциплина, достойна за разработване, но всички опити на историците да я превърнат в „точна наука” по това време, завършват неубедително. През 20 век, независимо от безспорния напредък на теорията и практиката свързана с редица помощни дисциплини в спомената сфера, музата Клио продължава да смущава с артистичния си талант, всички които се надяват да открият „истината за миналото”. Поради тази причина, когато в рационализирания свят на науката се налагат редица претенциозни клонове на хуманитаристиката/ политология, социология и културна антропология/ историята започва да изглежда на доста люде точно като предмета си : вехта, прашна, демодирана...и непотребна! В същото време комплексът за малоценност на някои от „детективите на миналото” е толкова голям, че дори и в 21 век, те продължават да доказват нейните възможности в сравнение с математиката, физиката и химията, вместо да потърсят други отговори свързани с въпроса за цивилизационната парадигма на историята. През 1962 година в прочутата си книга посветена на научните революции/ „Структура на научните революции”/ Томас Кун определя създаването на нова  парадигма като промяна в основните предположения, които управляват механизма на науката.  Именно от такава качествена промяна се нуждае и сферата свързана с изучаване и реставриране на събитията, които вече са се случили. А тя е свързана с  тривиалната аксиома, че миналото не може да бъде преиграно, напълно възстановено , отново преживяно...и наблюдавано в „стерилни условия”.  Стрелата на времето поне в нашата реалност винаги сочи в една посока, водеща към бъдещето. Този обективен факт, определя и  единственият метод, чрез който можем да докажем на себе си, че съществуваме - използването на паметта. Спецификата на неговото приложение зависи от начините, чрез които се съхраняват, пресъздават и използват спомените за миналото. И още – разнообразните технологии в спомената област са структуроопределящи за съществуването на човешките общежития, поне в последните няколко хиляди години. Така както индивидуалният живот на всеки Адамов наследник се обезсмисля ако страда от амнезия, така и създаването и потребяването на „мементо” е първата и единствена съществена гаранция за превръщането на  индивидите в общност от „политически животни”. Появата и развитието на всяка култура и цивилизация през хилядолетията също е и си остава осъществимо при  наличието на това условие. Наистина, под влияние на някои  учения се е формирал и възгледа, че щастието или пък очакваното „влизане в Рая” е възможно само ако хората се върнат към първичната чистота и наивност на детето, необременено от опит, идеологеми, терзания за извършени грешки и т.н По такъв начин някои изследователи, които тълкуват дзен-идеята за „шошин”/ изчистеното „детско” съзнание/ или пък думите на Иисус, че раят  е достъпен само за тези праведници, които са чисти в помислите си като децата, стигат до извода за „бремето и непотребността” на паметта. Но е очевидно, че хората не могат да бъдат щастливи ако не помнят, че са били нещастни, така както и удоволствието, което ги блазни може да се изпита само на фона на запаметените неудоволствия. Ето защо и образът  на Едем може да се възприеме само ако сме съхранили страховитите спомени за ада. Пък и самият факт, че съществуваме се гради на фундамента на паметта, независимо от подхода към вселената като „илюзия” или „физическа реалност”.

       Следователно, без колебание се налага да признаем , че  историята не е, не може, и не трябва да бъде  възприемана като „точна дисциплина” .

      В нашият Западен свят поне от времето на Платон е известно, че науките се класифицират според предмета или според методите, които прилагат. Но ако искаме да възстановим пълноценно или поне отчасти, тоталността на „ това, което се е случило” се налага да използваме всички възможни methodos на  природните и хуманитарните дисциплини, защото става дума за Адамовия род и неговото битие, вписано в живота на вселената. Историята не е наука в общоприетия  смисъл на думата – дори само поради факта, че всички научни знания трябва да са в нейна услуга.  С други думи остава ни да се задоволим  с определението, че тя изучава /т.е. има за предмет/ миналото. Но дали Адамовите потомци се интересуват от проблемите свързани с идентификацията на историята като дисциплина?! Отговорът на този въпрос може да е изненанващ, защото се оказва, че хората непрекъснато използват под една или друга форма  т.н. „исторически факти”. Но причините за  техния интерес към „мементо” са преди всичко от екзистенциален, а не от „научен” характер. Те са свързани с прочутото доказателство на Декарт за нашето съществуване „мисля, следователно...”. В частност идентификацията на прословутото Съм,  е невъзможно без паметта, тоест без историята на нашето лично и социално битие. Не бива да пренебрегваме и  желанието на нашето „ любопитно рацио” за придобиването на достоверно знание за света, обществото и нас самите, но дали и в този случай можем да говорим за „обективен подход” към миналото?!

   Наистина под влиянието на традиция, тръгваща от времето на Огюст Конт/ бащата на съвременната социология/, през 19 век, много хора започват да вярват, че е възможно откриването на универсални знания и закони, които „управляват” всички човешки общежития и народи. Социолозите и политолозите и до ден днешен се занимават с теоретични анализи и прогнози базирани на подобни  „универсалии”. Но и те пропускат да отбележат, че моделите, които откриват в миналото и изводите им за бъдещето имат недостатъчна валидност. Събитията, които вече са се случили, обаче са намерили своето отражение в историческата памет и се разпростират в много по-дълга „видима времева линия”, затова „рациото” манипулира с тях много по-лесно в сравнение с  визията за неясните вариативни възможности скрити в бъдещето.  Ето защо миналото е много по-податливо на всякакви спекулативни анализи, поне докато не бъде открита машина на времето. Социолозите и политолозите обичат да правят „научни прогнози”, но никой сякаш не им се сърди ако предвижданията им не се сбъднат, защото по презумция се счита, че твърденията им не могат да бъдат напълно точни. Детективите реставриращи миналото обаче не са в толкова изгодна позиция, затова полагат титанични усилия да възстановят историческите факти с „математическа прецизност”. Но както казва К.Юнг: „ Когато разглеждаме историята на човечеството, ние обикновено виждаме само повърхността на събитията...Онова, което действително се случва не се подлага на историческо проучване, тъй като реалното историческо явление е дълбоко скрито, преживяно от мнозина, но незабелязано от никого...Онова, което е важно е субективният живот на индивида. В нашите съвсем лични и субективни преживявания ние сме само тези, които страдаме, но също и тези, които създават своето време. Нашето време – това сме ние самите!”/256/. Тезата на Юнг е подходяща база за въвеждане в оборот на идеята, че историците се вдъхновяват в работата си от музата Клио и затова  се родеят главно с хората на изкуството. Но този възглед за ролята на изследователите на „мементо” не отразява в достатъчна степен нито усилията им да реставрират достоверно миналото, нито причините, поради които историята не трябва да се подчинява на концепцията за „точна наука”. Разбира се и през 21 век съществуват специалисти,  които се опитват да правят нещо като „ теоретична история”. В нашето твърде прагматично време е съвсем естествено да се търси директното приложение на всяко знание и от такава гледна точка усилията им са приемливи за обществото. Неразбираем обаче остава напъна на философстващите фундаменталисти, които се опитват на всяка цена да докажат, че историята е дисциплина съответстваща на модела за „точна наука”,  валиден поне до времето на „квантовата революция”.

    Известно е, че още през първата половина на 20 век, най-прозорливите физици и математици вече не приемат старата представа за „прецизна наука”, дори за собствените си дисциплини.  Следователно е напълно безсмислено в началото на 21 век да търсим дефинирането на мементо и неговата роля в обществото на основата на остарелите представи за „достоверни методи” и „автентичен предмет на изследване”. Ясно е, че по отношение на историята, не може да се приложи, нито една схема за разчленяване на знанието от времето на естествено-научната революция от 17 век. Между първите опити на Ф.Бейкън/ определил науки за природата, човека и Бог/ и един от последните, принадлежащи на М. Фуко, има доста различия, но и една обща черта. През 17 век Бейкън възприема, независимо от класификацията на науките, „знанието за всичко” като единно цяло. Фуко, подхожда по същия начин, през 90-те години на 20 век. А и самият Фуко не намира място за историята в неговата класификация на науките, просто защото разположението и не е сред тях. Или - отговорът на въпроса за какво ни е необходимо изучаването на миналото трябва да се търси в съвсем друга посока.  Но още от времето на появата на фразата приписвана на Еклесиаст: „нищо ново под слънцето”, познаването на историята в юдею-християнския свят винаги е било възприемано като средство за откриване на смисъла или безмислието на Всичко. Следователно дори „ светът да е винаги еднакъв”, както твърди Макиавели, ни се налага да признаем, че хората непрекъснато търсят някаква основна причина за собственото си битие. Затова интелектуалните терзания за смисъла на човешкия живот смущават съзнанието на всички индивиди от много поколения в продължение на хилядолетия, а паметта им е единственият източник на отговори свързани с тях.    

     Грехопадението на историците е предопределено, още от дълбока древност защото те са се съблазнили да разрешат основния екзестенциален проблем на Адамовия род.  В същото време не бива да забравяме, че единственият начин за идентификация на обществата и всеки отделен човек се свързва с метода, чрез който се рисуват образите на миналото. Спомените са единствената гаранция затова, че Аз – Ние - Те сме/са преживели нещо – казано по-директно, че въобще сме живели. Ето защо по традиция наследена от арабите/ Ибн Сина/ още в средновековна Европа механизмите на получаване на знания се разпределят в три сфери:  разум – памет - въображение. Великият английски философ Ф. Бейкън/1561-1626/ дефинира спецификата на познанието и според по-конкретни методи като говори за науки на разума, науки на паметта/ история/ и науки на въображението/ поезия/.  Именно тази връзка между изследването на миналото и поезията крие в себе си възможността за дискурс на предмета на историята не според методите и обекта на изучаване, а според социалния резултат от реставрацията на мементо.  От подобен ракурс изглежда, че историята  не само не се нуждае от определението за  „точна дисциплина”, а преди не бива да бъде такава. И още – тук не става дума за използването на думата научно като синоним на истина и на „ненаучно”, като синоним на лъжа. Думите лъжа и истина са твърде условни понятия за обозначаване на каквото и да било в нашата релативна вселена. Същият извод се отнася и до понятията научно-ненаучно, които очевидно не са синоними на истина-лъжа. В контекста на казаното ще си позволя да отбележа и факта, че огромна част от хората, сътворили човешката история са били вярващи в някакво мистично учение. Въпреки, че през вековете най-тайните послания на тайните общества винаги са се  предавали устно знаем, че Тайната доктрина разглежда Космическия разум/мисълта/ като създател на физическата вселена, а въображението като единствена възможност да си възвърнем загубената връзка с Него.  Те са творили историята без да си задават въпроса дали възгледите им са научни или ненаучни, защото са „виждали света” по съвсем различен начин.

      Нека да повторя. Съществуването на което и да било общество - държава – етническа общност са невъзможни без историческа памет. Социални структури, йерархични нива, морал, закони, религиозни и светски цивилизационни норми, културни традиции...в крайна сметка, реда и хаоса в цялата човешка история зависят винаги от начина, по който мнозинствата приемат и потребяват илюзиите съхранени в колективната и индивидуалната памет. Остава ми само да добавя, че още в епохата на раждането на идеята за история създателите и са били наясно, че през хилядолетията тя  ще има много по-различни задачи в сравнение с това, което някои наричат наука. Иначе човекът като „политическо, т.е. обществено животно”/Аристотел/ никога нямаше да се случи във вселената. Суфиите го определят като „поява на обусловено животно”/ Идрис Шах/. За разлика от гръцкия философ, ислямските мистици свързват значението на тази категория с превръщането на хората в „сенки на самите себе си”. С други думи Аристотел подчертава факта, че човеците могат да  съществуват като личности само в рамките на социума, докато суфиите смятат, че преобразяването им в обществени животни става в инкубатор за бройлери, който ги лишава от същност. По такъв начин ислямските мистици съэдават фундаментално противоречие между традиционната теза за необходимостта от духовна еволюция на целия Адамов род и възгледа, че само отделни индивиди могат да  се самоусъвършенстват. Както вече отбелязах подобни анархистични идеи с а/социален характер са проповядвани още в древността и в други части на света, затова сега ми остава само да вметна извода, че  идеята за „масова духовна еволюция” е само необходима залъгалка за поддържане на хомеостазиса на обществото. Естествено, всеки член на поредното човешко общежитие винаги се ражда с потенциалната възможност за психическо и интелектуално саморазвитие, но в определен момент от живота си повечето хора придобиват „категорична неспособност” да преминат отвъд отраженията на собственото си социално битие, т.е. превръщат се в „социални матрици”. Но това понятие не е модерна парафраза на Аристотел, защото е в ролята на опозиция на мисълта изказана от гръцкия философ. И още – не/свободата на Адамовите потомци се изразява именно във факта, че животът им  не може да се случи по друг начин в познатата ни вселена. Поради тази причина мнозинството хора винаги ще се оглежда в очите на другите, чрез съхраняването и преразказването на спомени!  Лесно е да се каже, че поради своята  ментална и духовна незрялост „обикновените хора” са източник на нестабилност, нравствена деградация и...хаос, докато светците, мистиците, маговете, адептите на тайните учения, пророците и т.н. са съвършени „цялостни личности” , които водят профаните по пътя на духовното самоусъвършенстване. Но е много трудно да се разбере...и приеме, че подобен извод е продукт на тривиалната фалшификация на представата, че има образци на „съвършения Адам”, които могат да бъдат повторени от единици...и/или от всички! С други думи, всеки има шанс, но много малко люде успяват да се измъкнат от капана на историята.

    Научният прогрес през 20 век, в съчетание с „окултната революция” и философията на движения от типа на „new age” сякаш подсилват заблудата, че е възможно да се приложи някаква перфектна технология, която да изведе „мнозинствата” по пътя на бодхисатвите, но във връзка с нея ми хрумва само фразата: „ всеки сноб – суфи”.  Нашето време – това сме ние самите – нищо друго, а спомените ни са единственото средство, чрез което  можем да поддържаме „ дозираната не/стабилност”  на хаоса и реда, свободата и робството, анархията и социалната организация.

     От момента на наченките на съвременната цивилизация, основната функция на заниманията с миналото е свързана с превръщането на хората в социални животни, чрез формирането на историческата им памет. С други думи от самото начало реставрацията на това, което се е случило е главно средство за импринтинг и  личностно самоопределяне на индивида като член на дадено общество.   

     Изглежда, че производството на хора-матрици е започнало целенасочено още в древна Месопотамия и Египет. Известно е, че летописната традиция на фараоните включва известна хронология, но има за главни черти политическата и пропагадната насоченост в използването на миналото. Очевидно и преди няколко хилядолетия хроникьорите не са се грижили да описват точно събитията, нито пък да разказват „задължително истината”!  Ето защо често победите на египетските монарси се преувеличени, пораженията са премълчани, а много факти са преиначени и/или просто „скрити за поколенията”Нарицателен е примерът с битката при Кадеш през 1280 година преди Хр. , между войските на египетския фараон Рамзес ІІ и хетския цар Муваталис. Господарят на Египет преживял тотално поражение/някои специалисти го определят по-скоро като Victoria pirrica/, но благодарение на своите придворни историци и художници успял да съхрани имиджа си за следващите поколения като велик военачалник спечелил грандиозна победа над хетите. Справедливо е да отбележим, че запазените  разкази за битката при Кадеш са предимно „египетско производство”, но съвременните детективи на миналото все пак са открили истината. Но подобни разкрития не превръщат историята в точна наука, нито пък трябва да бъдат използвани като доказателства в една погрешна насока на разсъждения защото под една или друга форма Западната цивилизация съхранява същата практика: манипулация на историческата памет за това, което „наистина се е случило”с оглед на интересите на елита целящ създаването на определен модел на социума. Впрочем стотици векове преди пропагандата свързана с военно-религиозните кампании известни като кръстоносни походи/ приб. до 16 в./ или Студената война от втората половина на 20 век, подобна тенденция се забелязва и в други ранни държави на Древния Изток и Средиземноморието. Така се полага началото на  грехопадението на „историците” от всички епохи, които не се свенят и до ден днешен да пренапишат миналото в името на някакви „висши” политически, верски, нравствени или естетически задачи. Нека да отбележа, че в продължение на хилядолетия тази тенденция е винаги най-оспорвана, но и най-социално продуктивна в дейността на колегията. Благодарение на нея всяка група от „обществени животни” си осигурява биография, смисъл и цели на битието, както и „решаващи доказателства” за достоверността на собственото си съществуване.

     В египетския пантеон на боговете, както и в другите държави от Двуречието/т.н. Древна Месопотамия/, като Хетското царство, няма божество подобно на гръцката муза Клио - покровителката на историята и историците. Източните деспоти вероятно са считали, че миналото им принадлежи, като всичко останало, затова не са се интересували от достоверното му описание. Подобно отношение към „мементо” може да бъде открито и в съвременните тоталитарни и авторитарни режими... и дори в много филми произведени в Холивууд. В същото време се очертала и другата страна във възможността за двойствен подход към историческите спомени. Тя е свързана с желанието за достоверно описание на случилото  като източник на опит за бъдещите дела на хората. По традиция наложена  от философите на историята се счита, че древните гърци първи усетили възможността за подобен подход към миналото. В техния божествен пантеон, Клио е дъщеря на Зевс, син на бога на времето Хронос и Мнемозина, богинята на паметта. Самият Зевс като могъщ владетел на вселената, обикновено правел каквото си поиска, но от митовете можем да съдим, че и той не можел да връща времето обратно, да не говорим за сложните му отношения с трите мойри-господарки на съдбата, които били родени от Ананке, богинята на необходимостта. Ето защо, прозрението, че времето тече  еднопосочно и не може да бъде превърнато в собственост на човеците принудило древните гърци да се замислят върху начините за достоверното описание и съхранение на спомените за случилото се. По такъв начин освен художествения метод за възкресяване на миналото се очертал и обективния метод за неговото тълкуване.

      Споменатият двойствен подход към миналото обаче не се осъществява единствено във връзка с дихотомията обективно-субективно. Нещо повече. Според мен най-интересният елемент в реализирането на спомената двойнственост е свързан с разбирането, че и в  двата варианта на неговото приложение - чрез въображение или наука – се запазва усещането за  а/моралност. В аспекта свързан с поезията и музата Клио,  преразказите на събитията са подчинени на желанието да се съхранят в паметта за потомците предимно висши образци за добродетелно поведение, героизъм и саможертва в името на велики идеали. Той е свързан не само с премълчаването на сенчестите страни на случилото се, но и  с пълно пренебрежение към съдбата на обикновените хора, които изпълняват само ролята на статисти в хода на грандиозните събития. Втория аспект, под влияние на представите за истина, безпристрастност, изискване за обективност и научен-изследователски подход принуждава историка да търси смисъла на миналото зад „ декора на спомените”, като по такъв начин започват да се създават идеологеми, модели за прогрес-регрес, етични, естетически и социални норми, дори закономерности, които не само се синтезират, но и на практика се откъсват от канавата на събитията. „Научният подход” не позволява да се крият нелицеприятните факти, но героите и злодеите отново са на преден план в описанията за сметка на участниците в мизансцена, като в повечето случаи е много трудно да се даде обективна дефиниция, кой е на страната на добрите/ и кои са добрите/ и кой е на страната на лошите/ и кои са лошите/. Ако спазим традицията и приемем, определението на римския интелектуалец и държавник Марк Тулий Циоцерон/ 106 – 43 г. пр. Хр./ трябва да признаем Херодот/ 5 в. пр. Хр./ за „ баща на историята”/на науката история –б.м./, т.е. първия историограф. Изглежда римлянинът е имал известно право защото според мнението на известния грък, историкът трябва да описва, това което е било, а не да съчинява разкази и легенди. Впрочем и през 21  век повечето хора  имат подобно мнение за ролята на историците Затова някои професионалисти от колегията и досега искрено се надяват, че могат да изтръгнат, чрез различни модерни научни подходи истината за случилото се от запазените останки на миналото.  Но, чувството за справедливост, налага да спомена, че  Херодот не е оценяван еднозначно дори в древността да не говорим, че неговата прочута история на „Гръко-персийските войни” е пълна с художествени измислици, легенди, митологеми и разбира се със субективни тълкувания и описания на много „исторически факти”.  Самият Цицерон, въпреки ореола на величавост заради драматичната си биография и имиджа си на сериозен автор има доста противоречив подход към използването на фактите в интерес на собствените си цели. Той бил убит/ благодарение на личното „съдействие” на триумвира Марк Антоний, който го мразел заради филипиките срещу него/, но както пише Плутарх не толкова, заради някоя глупава постъпка, а „само заради това, че той безкрайно възхвалявал самия себе си”. Ето защо не мога да пренебрегна известието, на колегата на Херодот – Плутарх/ 46 – 126 г. пр. Хр./, който го нарича „ баща на лъжата” и го обвинява, че често изопачава истината. Е, самият Плутарх разбира се, по традиция също използва разказите за миналото главно като модели за „ достойно поведение” и не се интересува  от принципа за „ научен обективизъм”. И още – по мое мнение безименните лъжци от времето на фараоните могат само да му завиждат на „художествения подход”, с който скрива  грозното, отблъскващото и лошото в името на красивото и доброто възпитание без да се интересува от достоверността на описанията. Ето защо ако трябва да търсим, кой е „ баща на тенденцията към историческа обективност” е по-добре да споменем  автора на първата историческа монография Тукидит/ ок. 460 -  400 пр. Хр/. За първи път под слънцето изглежда, че именно в неговата  „История на Пелопонеските войни” са изписани великолепни пасажи, доказващи качествата му на родоначалник на обективния изследователски подход: ” Хората стигнали дотам – пише Тукидит, че за да окачествят постъпките, променяли произволно обикновеното значение на думите: безразсъдната дързост се смятала за храброст...предпазливото благоразумие – за прикрита страхливост, мъдростта, за замаскирано малодушие, съобразителността...за пълна инертност....”/257/. Именно това усещане за използването на думите, което ни напомня, за тезите на Кожибски, Руми, Хайдегер или някои семиотици занимаващи се с история, философия, социология, превръща Тукидит в актуален представител на а/моралния обективизъм. Затова, дори когато използва преразкази, на случилото се, думите му звучат повече като дзенски притчи: „ И когато някои от съюзниците на атиняните запитал един от пленените от острова/ известните със своята смелост лакедемонци – б.м./, с намерение да го дразни, дали техните другари, които паднали в боя, били храбри хора, той отговорил, че ... стрелата би била много ценно оръжие, ако би могла да различи храбрите от другите. С което той искал да каже – както казва Тукидит -, че от камъните и стрелите загивал всеки, попадал под техните удари”/ 258/.

         В крайна сметка благодарение на усилията на „първото поколение историци” още преди около 2000 години окончателно се очертават две тенденции във формирането на историческата памет, които и до ден днешен оказват съществено влияние върху процесите на социален и индивидуален импринтинг. Независимо от думите и дихотомиите, с които могат да бъдат обозначени/ прим. обективно – субективно,           достоверно-недостоверно, истина-лъжа, наука – поезия.../ тези технологии за производството на мементо са в константна зависимост от  стрелата на времето/ минало-настояще-бъдеще/, необходимостта от създаването на човешко общежитие и потребността от социален и индивидуален импринтинг за всеки негов член. Взаимоотношенията между  споменатите фактори произтичат не само от физиса на универсума и не/свободата на конкретното културно-иторическо битие, в което може да съществува Адамовия род, такъв, какъвто го познаваме. Те са в основата и на най-съществения структуроопределящ недостатък на всяко човешко общество. Ще го формулирам по следния начин: за да съществува, нито едно общежитие на вида „ хомо сапиенс, сапиенс” не се нуждае от разкриване на „историческата истина за миналото”, а само от нейните имитации. И още – дори и да оставим настрана спора, дали въобще е възможно достоверното описание на случилото се въз основата на спомени и археологически артефакти не можем да преодолеем темпоралното препятствие и да преживеем субективно същите емоции, като хората попаднали в съответното събитие. Следователно тяхното време, никога няма да стане наше време, защото няма как да го създадем! С други думи независимо от желанията ни за обективност и перфекционистко описание на миналото никога няма да бъдем сигурни дали делата на героите, светците, пророците, властниците... са били мотивирани от смелост, от състрадание и желание за саможертва, от страх и алчност и/или от някакви други чувства, добродетели и пороци. Не можем да преживеем и нещастията на „обикновените хора” от миманса на историята, дори и да имаме сведения какво се е случило с тях, а...сигурно не бихме и искали, дори да имахме такава възможност. Можем само да си въобразяваме техните чувствени състояния, вдъхновени единствено от музата Клио. В същото време е очевидно, че всеки привърженик на научния подход към миналото може да опонира на спомената теза чрез аргумента, че са важни резултатите от делата на предходниците ни, които могат да бъдат анализирани и оценени, а не „емоционалните им състояния” Ето защо структурният недостатък на подхода изискващ обективност се изразява най-вече в хипертрофираното нарастване на рационалните описания и обяснения за сметка на закърняването на емоционалната интелигентност на  потомците на Адам и Ева. По такъв начин „грехът на прародителите” се изражда в обикновено любопитство, което в особено в последните двеста години лесно се тушира след като индивидът стане обект на целенасочен социален импринтинг. Превръщането на съвременните човеци в „обусловени животни” е напреднало до такава степен, че  постиженията на окултната и квантовата революция надали са способни да променят по някакъв начин фундаменталните основи на светогледа им. Тъй като пиша този текст в навечерието на поредния Великденски празник ми хрумва да посоча следния показателен пример. Той е свързан с името на  монаха Дионисий Екзигус/ от лат. Малкия, Младия/, роден в Скития, /т.е. в днешна Добруджа/. Изворите за живота му разказват, че теологът през 6 век от нашата ера живеел и работел в Рим. Освен с божиите дела, Диносий се занимавал с математика, астрономия и преводи от гръцки език, т.е. бил пример за учен в тази ранна средновековна епоха. На него дължим  християнското летоброене. Благодарение на изчисленията си монахът пресметнал!!!, че Иисус е роден 743 години след / според други сведения годината е 749 или 754/ основаването на град Рим – тази година била обявена от Дионисий Младия за „ първата година на нашия Бог”/ от лат. Anno Domini І / В следващите векове, юдейско-християнският св




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nboiadjiev
Категория: История
Прочетен: 93663
Постинги: 107
Коментари: 8
Гласове: 23
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031