Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.05 17:40 - Богомилството/ исторически ескизи/ - 5
Автор: nboiadjiev Категория: История   
Прочетен: 70 Коментари: 1 Гласове:
3



отговарящи на съответния нравствен кодекс. В този смисъл тук става дума не само за нравствените отношения между хората като регулация базирана на противопоставянето „добро-зло“, „благо-вреда“, но и като създаване на съвкупност от правила, гарантиращи морално поведение и запазване на хомогенността на общността в процеса на нейното обичайно битие. Разбира се, така нареченото еретическо разбиране за верската община, съградена на този „етичен принцип на Съборността“, като по-важна от църковната институция , съдържа и изключително силен критичен социален контекст. Защото не само идеологическата власт на Канона, а и църковният десятък е гаранция за дълговечността на Църквата като могъщ властови механизъм, съгласно формулата „държава в държавата“.

Дуалистичното християнство се обявява срещу репресивния диктат на Догмата, крепяща съществуващия социален обществен модел. Тук е мястото за да напомня, че именно под влияние на римските цезари и като тяхна наследница, Църквата приема за легитимни и налага като образец йерархията, уредбата и церемониите на цезаровата държава. В този контекст трябва да споменем и правилото „няма спасение извън Църквата“, въведено в религиозната догматика още през трети век от св. Киприан Картагенски/ тоест възгледът, че Христовата благодат е идентична с даровете, които хората получават от Св. Дух, като благодатта и даровете/тоест спасението на човеците и мечтаното възкресение, като път към „вечното щастие“/, са възможни само в Църквата. Тази теза е изразена във формулирания от Св. Киприан еклесиологичен-сотерологичен принцип „Solas extra Ecclesiam non est”/9/. На практика това означава, че Църквата си осигурява тотален монопол и върху невидимия, духовен свят като заявява, че харизматичните и граници са тъждествени с каноничните тоест, всички извършени извън нейните канонични граници, и от нейните свещеници, свещенодействия не се признават за тайнства. Отдалечаването от самата идея за „еклесия“ се усеща много по-ясно, когато съпоставим диктата на „църковната еклесия“ с представата за „съборността“. Казано другояче, „Църквата на богомилите“ е „невидима и безтелесна“ верска община, общност/съборност/ от хора стремящи се да познаят бога, чрез опит за надмогване на човешкото несъвършенство. Докато Църквата твърди, че „няма спасение за човека извън нея“, „невидимата църква на Духа“ се изправя срещу материалната и тотална власт на „църковната еклесия“, благодарение на

богомилския гностицизъм, който се очертава като петия най-съществен елемент в тяхната философска доктрина.

 

Този елемент е свързан с редица сродни учения, наследени от античността, които смущават живота на Църквата още през първите години на нейното съществуване. Не е случаен фактът, че през първите два века от нейното съществуване понятието ерес се отнася главно, да не кажем единствено, към гностичните общности. Ето защо църковните събори от първите векове категорично отреждат гностиците да бъдат третирани като нехристияни, тъй като са напълно чужди на каноничната религия. През вековете се развиват много, разнообразни и понякога противоречащи си гностични учения, но с оглед на настоящото изложение ще въведа в оборот само две тези. Гностицизмът, като многообразно духовно явление, се основава на две презумции: първата е, че съществува дуализъм между духа и материята, като по принцип материята е присъщо лоша, а духът е добър; втората е, че гносиса/ от гр. „знание“, „познание“, „познавам“/ , разбиран като „висша истина“, може да бъде осъществен без посредничеството на Църквата и нейните свещенослужители; и още – гностиците по принцип считат, че могат да придобият/ и твърдят, че го притежават/, висше знание, което не е взето от Библията, като благодарение на него, могат да достигнат до по-дълбоко познание на Бог. Ето защо богомилите/ както и техните популярни последователи на Запад – катарите/, твърдят, че вярата в Бог няма нужда от посредник, а от лично общуване с божествената милост-светлина. За тяхното спасение/ да напомним правилото „няма спасение извън Църквата“/ според богомилите-гностици не са нужни нито познаване на догмите, нито на ритуалите, а свещеникът е нещо излишно, както пише в произведението си монах Евтимий от Акмония/ 1034 г./Той описва и как според малоазийските богомили, светците са набедени за такива, тоест не са светци и са неспособни да правят чудеса, защото не са нищо повече от обикновени хора. Свят, според богомилите, е само Бог/ето защо богомилите признават само молитвата „Отче наш“, защото, според тях, тя единствено е дадена от самия Господ/. Евтимий от Акмония посочва, че според богомилите няма и възкресение на мъртвите в техните тела, а само възкресение на душите/ тоест Църковната еклесия е излишна и по този важен въпрос!/10/ и т.н. Можем да продължим с примерите, но в случая е важно да се подчертае, че от нравствен коректив на една корумпирана, институционализирана религия, богомилското учение придобива и социално-политически характер, поставящо го в опозиция на тоталната нормативна определеност на средновековното общество. И още нещо – ог фактор на духовното развитие и интелектуалното разкрепостяване, богомилската философия се превръща в

 

обществено-трансформиращ механизъм, именно защото тръгва от нравствените начала в човешкото битие.

 

Богомилската философия представлява синкретично единство от вяра, в постулатите на едно вече почти заличено „ранно християнство“, философия на живота, космогония и етика, теология, социална философия, социология, морал, съчетан дори с политически елементи, които са революционни за епохата. Тези елементи в богомилската философия не могат да съществуват поотделно, и именно схващането им като единна светогледна система, позволява да се разбере как хуманистичния заряд на богомилството като „ранно християнство“ го превръща в не само в богопознание и във философия на чистата, християнска нравственост, а и във философска антропология. Ето защо богомилите считат, че Човекът трябва да се трансформира нравствено до Богочовек и в края на своята земна еволюция да стане „духовен жител“ на Вселената. В този смисъл, поантата на тяхната философия се крие в идеята за постепенното връщане към ангелската природа на Духа, по пътя на нравствената еволюция и закаляването чрез земните страдания. Изводът от подобни разсъждения се натрапва сам със своята неоспорима логика. А той е, че за да се разбере богомилството не е достатъчно да оставаме в зоната на дефинициите, които Църквата, чрез своите защитници му е „присвоила“. Не е достатъчно да го определяме само като дуалистична ерес, с присъщите му гностицизъм, спиритуализъм, докетизъм, аскетизъм, евангелски хуманизъм..., като по този начин, независимо от намеренията ни, оставаме в рамките зададени от трактовките на каноничните християнски критици на учението. Пък и от такава гледна точка, трудно можем да обясним, защо именно богомилството, в неговите многобройни превъплъщения на Запад и Изток/ катари, албигойци, патарени, кудугери, торбеши, бугри.../, независимо от наличието на толкова много други многобройни и подобни нему „ереси“ се разпростира в едно огромно културно пространство на Евразия. Богомилството има огромно въздействие върху вярващите в това огромно пространство на два континента, именно защото представлява

 

цялостна светогледна система, философия на алтернативно християнство, при това изцяло етически обоснована, независимо дали става дума за космогонични представи или за социални възгледи на средновековните дисиденти.

 

Това е и основната причина богомилската/ а когато говорим за разпространението и, може би по-точно е да се каже богомилско-катарската, съгласно трактовките на учени като Йордан Иванов, Борислав Примов, Ерика Лазарова/ философия да се превърне в паневропейско антикризисно съзнание на една кризисна епоха. Тази философия подпомага формирането на европейския духовен мост между Изтока и Запада. В същото време е факт, че богомилското и катарското движения променят генерално мисленето на епохата. Тези движения утвърждават хуманистичния модел на Църквата за любовта като общение с Бога без посредник. И разбира се от значение е, че богомилската философията на т. нар. еретици-дуалисти е проповядвана от тях като „етика на космическа отговорност пред Битието“. Ето защо, Човекът е не само лично отговорен за съдбата си и за избора си, той е отговорен и за съдбата на цялото човечество и света в есхатологичния контекст на тоталния изход от сблъсъка между силите на Доброто и Злото. Тоест човекът е същинският фактор за изхода на борбата между двете начала и се превръща в демиург на бъдещето на вселената. Безспорно, като отчитаме разликата във възгледите на умерените и абсолютните дуалисти, не можем да не отчетем и факта, че разглеждането на Вселената, като „етическа конструкция“, философията на богомилите има много по-модерно звучене в сравнение с геоцентричните светогледни представи на Средновековната църква/ 11/

 

И още. Според тезата на проф. Е. Лазарова, идеите на богомилските проповедници за

 

вътрешната противоречивост и диалектическия характер на полярните взаимодействия, представляващи същността на единната вселенска субстанция, е блестяща догадка за природата на универсума.

 

Въпреки, че подобни аналогии не са съвсем точни, все пак може да се твърди, че съвременната квантова механика доказва красноречиво, философските прозрения на Изтока, свързани например с представите за Ин-и-Ян, вписани в Тайдзи ...и проницателността на богомилите. Безспорно, както твърди проф. Лазарова, превръщайки полярността на битието в онтологичен принцип, умерено-дуалистичната форма на богомилството, реално погледнато е оптимистична, тъй като диалектически снема проблема за вечността и неизтребимостта на злото. Ето защо да се бориш и да спреш злото се оказва първостепенна задача на всяка личност, избрала пътя на „истинското, алтернативно християнство“. Поради тази причина, според нея, богомилско-катарската философия, налага идеала за Homo Ethicus, за нравствения човек, който съдейства на Създателя да преобразува вселената, в „Нов Универсум“, в „Нова земя“, както е обещано в Евангелията/12/.

 

 

Бележки и използвана литература:

1. Вж. По-подробно, Д. Оболенски „ Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство“, изд. Златорог, С., 1998, с. 13 – 20 и по-нанатък.

2. Налага се да уточня, за да се избегне объркването с включеното в „Новия завет“, „От Йоана Свето Евангелие“, че „Тайната книга“ е различен, но основен източник за философията на богомилството. Известни са три преписа на „Тайната книга“. Тъй като най-популярният препис, т.н. Каркасонски препис, няма заглавие, той е наречен „Тайна книга“ във връзка с една бележка намерена в преписа, на която съчинението е означено с „Secretum”. Но тъй като в ръкописа се излага разговор между Иисус и неговия любим ученик Йоан по време на Тайната вечеря, затова понякога той се нарича „Йоаново евангелие“.

Вж. анализа на „Тайната книга“, в Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, Наука и изкуство/фонотипно издание/, С., 1970 г., с. 61 – 73.

3. Линъс Брокит, Богомилите от България и Босна, Изток-Запад, С., 2013 г.; Подобни аналогии са направени и в книгата на Георги Василев, Българската „ерес“ и Английската реформация, Изток-Запад, С., 2011

4.Вж. по-подробно, акад. Димитър Ангелов, „Богомилството – български и европейски измерения“, в Кръстина Гечева, Богомилството и неговото отражение в Средновековна християнска Европа, изд. Гутенберг, С., 2007, с.15 – 40; На български език почти цялото съчинение на Райнер Сакони е издадено в сборника Д.Ангелов, Б. Примов, Г.Батаклиев, Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, С., 1967, с.136 – 160; Вж. и Б. Примов, Бугрите/книга за поп Богомил и неговите последователи/, ОФ, С., 1970;

5.Вж. по-подробно, България - люлка на европейската цивилизация, „Българска ерес“ - свободомислието на онеправданите в Средновековна Европа, С., 2007, изд. Хеликон/

6. Вж. по-подробно Донка Радева, Павликяни и павликянство по Българските земи/ архетип и повторения VII – XVII в./, Парадигма, 2015, с. 17 - 30; В своя обзорен труд тя обръща внимание на факта, че „В дългия живот на павликянството в Мала Азия, Балканите до Италия, най-често срещаната им характеристика е тази на „манихеи“, откъдето логично са квалифицирани като дуалисти и докетисти, в теологията, като голяма част от възгледите им съвпадат с тези на богомилите. Присъствието им по българските земи е трайно и мащабно, затова е много трудно да се разграничат двете общности, богомили и павликяни, а и налице е безспорния факт, базиран на изследванията на редица български историци, за „концептуален обмен“ между тях/ Йордан Иванов, Димитър Ангелов, Димитър Оболенски/ . За наличието на тъждество между богомили и павликяни в споменатия период са се изказали редица български историци/ Н. Милев, Ал. Тодоров, а Христо Гандев, в неговата книга „Българската народност през XV век, на с. 133, дори отбелязва , че става дума за „българи-богомили, известни под популярното име павликяни“/.

7. Вж. по-подробно за космологията, христологията и есхатологията на богомилите, акад. Димитър Ангелов, „Богомилството – български и европейски измерения“, в Кръстина Гечева, Богомилството и неговото отражение в Средновековна християнска Европа, изд. Гутенберг, С., 2007, с.15 - 40

8. Вж.по-подробно,Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, Наука и изкуство/фонотипно издание/, С., 1970 г., с. 61 – 73.

9. Думата „еклесия“ на старогръцки означава събрание. През пети век преди новата ера „еклесията“, като „народно събрание на свободните мъже-граждани“ на Древна Атина се утвърждава като важен политически орган. Но в сферата на християнската философия тази дума се използва предимно в смисъл на „общността на Христос“. Следователно, „еклесията на Христос“ са християните в един град, регион, държава, в целия свят, тъй като са свързани от призива, който Бог е вложил в сърцата им. „Еклесията на Иисус Христос“ обаче не е синоним на Църква! В оригиналните писания на гръцки в Новия завет е използвана думата εκκλησία – „еклесия“. На практика думата „църква“ не е точен превод, а е „привнесена“ по-късно от преписвачите в текстовете на Новия завет, при това като подменя често думата кυριακή (кириакион), която означава „Божият дом“. Това понятие/ „Божият дом“ или „Божията църква“, което е използвано например в евангелието на апостол Йоан/, обаче има много по-различен смисъл от представата за йерархична Църква от цезаров тип.

10. Вж. по-подробно, Ангелов, Д., Батаклиев, Г., Примов, Б. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, София, 1967,48-49. Съобщението на цариградския монах Евтимий е свързано с една любопитна случка. Около средата на ХІ век този монах от цариградския манастир Богородица Перивлепта пътувал до родния си край в малоазийската област Акмония. Някъде по пътя този Евтимий родом от Акмония се срещнал със скромно облечен в расо благочестиво изглеждащ човек. Тогава между тях се завързва разговор, който отразява едно от най-големите догматични противоречия между богомилството и официалната Църква.Странникът аскет изведнъж шокирал нашия монах с думите, че „няма възкресение на мъртвите” и предизвикал яростен спор, който в последствие е описан от Евтимий.

11. Вж. по-подробно във връзка с основните идеи за дефинирането на богомилството като „когнитивна интерпретация на космическата реалност“,като „философия на промяната“ и нравствена революция, водеща към съграждане на „църквата на Духа“, „църквата на Любовта“ и т.н.: Ерика Лазарова, Богомилско-катарската философия като живяна етика, Афтореферат, БАН, Институт за изследване на обществата и знанието, С., 2013, с.20-25 и нататък.

12. Вж. Е. Лазарова, цит., съч., с.54-55; Ерика Лазарова, Богомилско-катарската философия като живяна етика, Авангард Принт, Русе.,2014;

 

 




Гласувай:
4
1



1. vled - Богомилството е много повече и много по-добро от това,
14.05 00:08
което е останало като сведения, написани от представителите на официалната религия.
Поздравления за задълбоченото изследване и хубаво написания материал.
Ние българите само можем да се гордеем с богомилите и тепърва ще се оценява тяхното значение и саможертва за спасението на обикновения чавек, което лицемерно пропагандира Църквата.
Същата Църква на Инквизицията, стотиците изгорените невинни хора обявени като богомили (т.е. неверници), вещери и вещици. Същата църква осъществила 4-те Кръстоносни похода, съпроводена с хиляди безсмислени човешки жертви, но по ирония на съдбата намерила си Майстора (цар Калоян) и възмездие именно в Земята на богомилите...

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nboiadjiev
Категория: История
Прочетен: 43084
Постинги: 104
Коментари: 4
Гласове: 21
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930