Евангелие от Петър и е осъден като ерес от Първия вселенски събор в Никея още през 325 година. В евангелието написано от апостол Йоан, също има идеи, които са близки до докетизма и естествено са предизвикали много спорове сред богословите/ вж. Йоан 1:1-3; 2:22; 4:1-3; 5:6; 6:20;/. А както е известно, богомилите се отнасяли с най-голяма почит единствено към каноничното новозаветно „От Йоана Свето Евангелие“, именно поради тази причина. То започва с твърдението, че Христос е „Божието слово“/ Логос/, изпратено сред хората, за да ги избави от греховете им: „ И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като Единороден от Отца“/ Йоан 1:14/. Въплътеният в човешки образ и тяло Логос, като символ на Божественото начало и разумната основа на света е именно Иисус, но той не е самия Бог, а само „притежател“ на негови същностни характеристики. Този своеобразен религиозен рационализъм, намира отражение във характерния за докетизма възглед, че раждането на Христос от Мария, потребността му от храна и вода, дори умирането му на кръста, са само деяния, които му се случват привидно като човек/“изглежда“ като човек/...,какъвто той всъщност не е. Впрочем подобни възгледи изповядват и други сродни на богомилството учения, като павликянството. Не е случаен фактът, че през цялото Средновековие, теолозите често използват като синоними понятията „богомили“ и „павликяни“. Отражение на характерния за богомилската философия религиозен рационализъм, откриваме и в богомилската есхатология, която също включва в себе си модела за края на света, но с една съществена разлика в сравнение с каноничната догма. Тя, както е известно, предвижда, че след повторното идване на Христос на земята, всички мъртви ще възкръснат и то в предишните си тела. От своя страна богомилските проповедници твърдели, че веднъж попаднали в земята телата на покойниците се превръщат в прах и пепел и никога няма да възкръснат.

Трябва да се отбележи, че

дуалистичната космогония на богомилите се развива в две гледища – умерен и краен дуализъм.

Известно е, че са съществували богомилски братства, които са застъпвали двете становища. Например в известното съчинение на инквизитора Райнер Сакони/ който е бил цели 17 години ересиарх, водач на катарска община, в последствие отрекъл се и станал член на доминиканския орден/, „Изложение на брата Райнер, от ордена на братята проповедници, за катарите и бедняците от Лион“/ нап. 1250 г./ се открива уникален списък на богомило-катарски общности, като две от тях са споменати под името „църква България“/вероятно разп. в региона на най-активните интелектуални центрове Преслав - Търново/ , и „църква Драговичия“/ създ.в Югозападна България,региона на западните Родопи, придобила името си вероятно от славянското племе драговичи/. Сакони, разглежда тези общности, като елементи от една единна структура, като посочва, че най-важни са Българската и Драговичката църкви, защото „ от тях водят произхода си всички останали организации“, които както било популярно в тогавашния католически свят, изповядвали „българската ерес“. Разбира се данните, които ни е оставил Сакони показват обхвата и влиянието на еретическите църковни общини/ 16 на брой в неговия списък/, както и фактът, че в Западна Европа понятията „богомили“, „бугри“ и „българи“ стават тъждествени. Няма да коментирам и безспорната теза, че богомилското учение очевидно е залегнало и в основата на катарската ерес/4/. За изложението е важен само факта, че съгласно запазените данни, ръководителите на община „България“ били последователи на умерения дуализъм, а на община „Драговичия“ - на крайния дуализъм.

Привържениците на крайния дуализъм твърдели, че двете начала, в техния морално-етичен аспект, „доброто“ и „злото“ са две съществуващи безначални, вътрешноприсъщи на вселената сили, чиято борба ще трае вечно, без да има победител. Във връзка с тяхната дейност, проф. Пламен Павлов, като интерпретира сведенията на Райнер Сакони не пропуска да подчертае, че съгласно данните от изворите, влиянието на двете български общини се усеща първо и най-силно в Италия в областта Ломбардия, където като ръководител се подвизавал богомилския проповедник, българинът Марко, дошъл от средите на умерените дуалисти с център църквата България. А през 1167 г. в Италия бил изпратен епископ Никита, който представлявал църквата „Драговичия“. Той проповядвал, че борбата между двете начала е вечна/ краен дуализъм/, тъй като така светът оставал в равновесие. Така, доктриналните различия между богомилските общности се пренесли и в Италия/ 5/. Ще отбележа и факта, че именно поради тази категорична формула за космическото битие, някои изследователи смятат, че Драговичката църква е павликянска, или под силно влияние на техните идеи, тъй като именно павликяните са изповядвали подобно гледище/6/. Крайният дуализъм като онтологичен принцип за съществуването на Вселената, понякога се тълкува като „песимистична доктрина“, доколкото и в богомилската и в павликянската версия, става дума за етос, разбиран като морално предразположение-модел за тълкуването на Всичко. И все пак. Дори и крайния вариант на вечната борба между доброто и злото, не може да бъде тълкуван категорично като песимистичен, поради онтологичния принцип изискващ поддържането на равновесие, осигуряващо самото Битие, като такова. Ето защо, активното участие на Човека в битката на доброто срещу злото, независимо от техните превъплъщения, дори и в този вариант, придава изначален духовен смисъл на живота на хората, като ги превръща в субект на собствената им история. В същото време, определено трябва да приемем, че повечето общности, които със сигурност можем да идентифицираме като „богомилски“ били последователи на много по-перспективното, от гледна точка на социалното му влияние, гледище – умерения дуализъм. Според изследователите, за формирането на споменатия възглед, допринася и древна гностична и дуалистична традиция родила се в Сирия/ под влияние на ереста на мандейците/. Последователите на умерения/ т.н. „сирийски дуализъм“, поради факта, че на Балканите основно били преселени гностици от областта на Сирия/ дуализъм, застъпвали по-оптимистичното становище, че „злото“ се е появило по-късно и в крайна сметка, то ще бъде разгромено и ще възтържествува добрия Бог. Това гледище е застъпено в споменатия вече апокриф, известен повече като „Тайната книга“ и този факт дава основание да се приеме извода, че умереният дуализъм е бил доста по-приемлив за следовниците на богомилите и техните епигони на Запад.

В крайна сметка, космогонията, христологията и есхатологията на богомилите се превръща в основа на техните етични и социални идеи, които се развиват на основата на текстове основно от Новия завет/ евангелия и апостолските послания/7/. Естествено, за пример служи „живота като човек на самия Иисус Христос“ с отправяните от него призиви за скромност, въздържание, смирение, нравствена чистота, както и осъждането на убийствата, кръвопролитията, насилията, които очертават добре познатите ни параметри на един почти наивен, „евангелски хуманизъм“. Ако съдим от „Паноплия догматика“, в която Евтимий Зигавин, разкрива казаното от ересиарха Василий по време на разговора му с император Алексий I Комнин/ в последствие изгорен на клада в 1111 г., по заповед на същия император/, към споменатите „качества“, богомилите добавят и наставлението „да не притежават нищо“. То е в духа на характерната за ранното християнство етика на апостолската беднота, и е считано за верен път за спасението на душата. Като своеобразна философия на практическото действие, по-скоро на превръщането на проповядваните идеи в начин на живот, богомилството давало предимство на духовното начало. Разбира се, това означавало не само да се избягват плътските увлечения и удоволствия, но и да се „пътува към съвършенството“, чрез практикуването на аскетичен начин на живот, свеждащ се до отказ от богатство, по-общо на земни блага, скромно облекло, умерена храна.

По такъв начин богомилите се стремели да реализират т.н.