трактовка/1/. От друга страна не бива да се неглижира и влиянието на павликянството/ създадено през VII в. от Константин Мананали, впрочем осъден на смърт като еретик от Константин IV Погонат – същият, който загубил по-късно войната с кан Аспарух!/, като приемник на някои манихейски идеи, което оказва влияние върху богомилското учение. Впрочем подобна обвързаност с манихейството и павликянството веднага е разпозната, отбелязана и дискутирана още от патриарх Теофилакт , който пише в прочутото си писмо-отговор по запитванията на цар Петър, че „тяхното нечестие/ на богомилите – б.м./ е манихейство, смесено с павликянство“/ ГИБИ,т.5,София, 1964,с.185/

Нека обобщя. В най-общ план това са дуалистични ереси, сътворени на основата на принципа на крайния или умерения дуализъм, съчетан с гностицизъм, чиито корени лежат в възгледите на античната и елинистичната философска мисъл, и в които се чувства влиянието и на древната иранската религия на пророка Зороастър.

Най-важната характеристика на тези учения и разбира се на богомилството в частност е, че в дуалистичното противопоставяне на двете могъщи космически сили, последователите им, влагат морално съдържание, като разглеждат противоборството между тях, търсейки отговор на най-важния въпрос на човешкото битие. А именно: Какъв ще бъде изхода от борбата между доброто и злото за съдбата на вселената и Човека, който е вписан в нея, съглано провиденциалния проект на Създателя му.?! Богомилството, както и другите споменати ереси, между които има нещо като своеобразна „културна конвергенция“ , също залага във фундамента на своята космогония изначален Бог, символ на абсолютното добро – атрибут, който впрочем му се приписва и от каноничното християнство. Но неговия съперник в опозиция е символ на злото, на разрушаващото начало и хаоса. И като такъв – носител на злото, той действа не само във вселената, но и на земята, сред хората, като нормира с влиянието си действията на светската власт, на църквата и естествено на проповядвания от нея религиозен култ.

В такъв смисъл, дуалистичните учения, и в частност богомилството, засягат сериозно устоите на самата църква, като структуроопределяща идеологическа институция на Средновековието, защото отричат правото и на съществуване!

Ако съдим от основни извори за богомилството/„Беседата“ на презвитер Козма, съставена вероятно през 972 г.; съчинението на византийския богослов Евтимий Зигавин - „Паноплия Догматика“ - от гр. „Догматическо всеоръжие“ - съч., от началото на XI век, създадено като универсален наръчник за борба с ересите по заповед на император Алексий I Комнин; и главния богомилски апокриф известен като „Тайната книга“,понякога споменаван и като „Йоаново евангелие“/ 2 /, „господарят на злото“ в дуалистичната им космогония, независимо от известните различия в названията/ Самаил, Сатанаил/, е добре известният и на църквата, персонифициран образ на Сатаната. Но за разлика от канона на християнството, в който злото играе второстепенна роля и няма онези съзидателни възможности, каквито има всемогъщия Бог, в богомилската космогония съотношението на силите между Бог и Сатаната е по-различно. Сатаната притежава могъща творческа сила и след като Бог, все пак успява да го прогони от Небесните си селения с помощта на другите архангели, той създава свой собствен свят – видимия земен свят и всичко, което е в него. Създателите на богомилството/ счита се, че пръв негов създател и проповедник, по времето на цар Петър/927 - 969/ е българският свещеник Богомил, по чието име последователите му станали известни като „богомили“/, все пак допускат наличието на една съществена екзистенциална разлика в творческите възможности на двамата могъщи владетели на света, тъй като Сатаната сътворил човека, съгласно тяхната представа, но не успял да му вдъхне душа и се обърнал към Бог, който му помогнал. Такава е версията за създаването на първите хора, разказана в „Паноплия догматика“ и в „Тайната книга“. Всъщност по този начин битката между доброто и злото, която предопределяла цялото съществуване на света, по решение очевидно на Бог/ да не забравяме, че богомилите считат себе си за истински, добри християни, а не за еретици/, се пренася в сферата на най-важното творение във вселената. Така прародителите на човешкия род – Адам и Ева, се оказали изобретение едновременно на двете сили – на злото и на доброто, доколкото плътта им била създадена от Сатаната, а оживяващата ги душа, била вдъхната от Бог. Това е най-важният, фундаментален елемент в богомилската космогония и антропология, който се отразява не само на цялостното им учение, като теория, но и на препоръчвана от богомилите житейска практика, при която те не само проповядват, а и чрез живота си демонстрират

образеца за перманентно даване на предпочитание на духовното пред плътското, на духа пред материята.

Дуалистичната богомилска космогония позволява разгръщането на богата палитра от етични и социални схващания, които представляват съществен дял от учението и намират широк отзвук в средновековните общества на континента. Няма да преразказвам подробно известните на всички яростни критики на богомилите срещу пороците и недъзите на средновековното българско общество и по-конкретно към начина на живот и употребата на властта от страна на царя, болярите, богаташите и свещенослужителите. Пасажите от „Беседата“ на презвитер Козма, особено в разделите „За духовенството“, „За властта и управниците“, „За богатството“ и т.н., са добре познати. Но в хода на анализа им е важно да се подчертае, че социални критики от подобен род, съгласно тяхната космогонична визия, не са насочени срещу Бог, а срещу Сатаната, тъй като Дяволът е земният повелител. Резултатът е, че благодарение на подобен подход в средновековните общества се създава благоприятна атмосфера за освобождаване на мисълта от канона на Църквата, за изяви на съмнение, недоволство, недоверие. Особена роля има разгръщането на духа на критицизъм към Църквата, като основна институция на Средновековието, даваща идеологическа санкция на всичко съществуващо. В тази насока още преди век и половина, един историк обръща внимание на богомилството като най-ранната протестантска алтернатива на официалната църковна институция в издадената през 1879 година неговата книга “Богомилите от България и Босна ( Ранните протестанти от Изтока. Опит да се възстановят някои изгубени страници от протестантската история)“. Това е американският баптистки историк Линъс Брокет, който разглежда богомилството като предвестник на протестантската Реформация. Подобни са и тезите на българския историк проф. Георги Василев/3/. От гледна точка на разкриване на философските аспекти в учението на богомилите ще отбележа, че от особено значение са изводите им, че историята на Европа благодарение на богомилството (от X век насам) е история на идеите, които предизвикват преображения в душевния мир на индивида, а чрез това – еволюционни или революционни промени в институциите. Следователно, в концепцията на богомилите

духовното развитие на човека е основно условие за промяната на видимия свят,

докато официалните ритуали, обреди и начини на мислене, се разглеждат като фактори осигуряващи менталното и като следствие, социалното заробване на хората. Подобна теза е подкрепена от редица пасажи в „ Беседата“ посветени например на култово-обредните изисквания/ кръст, икони, мощи на светци, причастие, кръщение, храмовете като обикновени сгради и т.н./. В същото време рационалистичното мислене на богомилите се отразява и върху характерния за богомилската христология докетизъм. Той се базира на твърдението, че Христос не е богочовек/ както гласи Никейският символ на вярата/, а е носител само божествена природа, като космическо същество, чието тяло е привидно, нещо като „оптическа измама“. Докетизмът/ от гр. дума „изглежда“/ е с първоизточник апокрифното