Тогава, що за християнин е бил цар Иваница Асен?

     Когато говорим за кан Крум, някак си, обясненията за деянията му се получават по-лесно, защото е бил езичник и религиозните ограничения на християнството не са били валидни за него. Известно е, че канът превзема Сердика по време на Страстната седмица/ съгласно канона – последната седмица от живота на Иисус, която завършва с неговото възкресение, Великден!/ през 809 година. Няколко години по-късно, пак по време на Страстната седмица, в Константинопол ромеите са ужасени, защото научили, че кан Крум с огромна войска и страховита обсадна техника се готви да атакува столицата на империята. Лъв V Арменец заповядал да укрепват най- уязвимите места на стените, но тогава, според хрониста Теофан Изповедник, Бог се намесил и Крум внезапно починал на Велики четвъртък – 13 април 814 година. В анонимна византийска хроника описваща периода/ Скриптор инцертус/ се твърди, че той умрял „заклан от невидима ръка”. Цар Иваница Асен също ни най-малко не се съобразява с догмата, че в дните в навечерието на Великден не трябва да се работи, камо ли да се пролива кръв. На връх Великден той превзел Варна и хладнокръвно заповядал да избият не само пленените войни, а и мирното население. Разгромът на рицарите край Одрин, отново е в Страстната седмица – Велики четвъртък, 14 април 1205 година. Краят на цар Калоян/Иваница Асен/, съгласно описанията на редица хронисти, както вече споменах е сързан с нанесената от божествената сила, чрез св. Димитър, „невидима рана в сърцето”. Естествено, поразителните съвпадения в някои от събитията свързани с делата и смъртта на кана-езичник и царя-християнин, могат лесно да бъдат описани, но не и обяснени, с използването на доминиращите дескриптивни модели в Средновековието.  И все пак, съвпаденията са толкова много, че надали могат да бъдат приети за случайност. Не е случаен и фактът, че цар Калоян не се съобразява с молбите на брата на императора, Анри дьо Ено, както и на самия папа Инокентий. Известно е, че в свое писмо от 5 юни 1205 година  граф Анри дьо Ено описва случилото се край Одрин, като споменава, че е получил от своите съгледвачи достоверен слух, че „господарят – император е здрав и жив и за него се грижи самият Иваница”. В края на писмото си граф Анри, който по стечение на обстоятелствата замествал пленения си брат с титлата „moderator imperii”, молил папата да разпрати своите легати в западните страни/ Франция, Германия, Италия.../, които да проповядват за нов кръстоносен поход, свързан и с освобождаването на император Балдуин от плен.  Папа Инокентий III също заплашил в свое писмо/ от август или септември 1205 г./ цар Калоян с нападение от рицарите, маджарите, с огромна войска, която ще потегли от западните страни, като предложил да се освободи императора за да се предотврати заплахата и се  сключи траен мир. Едновременно с това, папата писал и на българския патриарх/ примас/ с молба да съдейства пред царя за освобождаването на император Балдуин. Междувременно войната с латинската империя продължила с голямо ожесточение, без спазването на правилата за християнско милосърдие и състрадание. Да не забравяме, че в хода на този сблъсък католиците, независимо от договорите и уговорките, смятали православните християни за еретици. Достатъчно е да си спомним за апокалиптичните, садистични сцени, камарите от трупове и потоците от кръв по улиците на Константинопол след превземането му от рицарите на 13 април 1204 година.

   Смъртта на император Балдуин, вероятно го е споходила през пролетта или началото на лятото на 1206 година. В хода на война, в която било поставено на карта самото съществуване на българската държава, очевидно ритуалното жертвоприношение имало особен смисъл! През юли 1206 година цар Калоян отговорил на писмото на папата, че не може да освободи императора „защото той заплатил плътския си данък/ починал/, докато бил в затвора”. И нека да не забравяме, че в тази кървава история се появява и още една глава! Най-известният и могъщ рицар, един от организаторите на Четвъртия кръстоносен поход, Бонифаций Монфератски попаднал в засада, някъде в Родопите/ най-вероятно край село Лъджа, в южната част на Родопите/, бил тежко ранен, изоставен от войниците си и попаднал в плен, а...главата му била отрязана и изпратена на цар Калоян/ септември 1207 г./.

    И така – дали българският владетел цар Иваница Асен е имал дързостта да разпореди изпълнението на ритуал, който са прилагали неговите езически предци и по-точно най-великият измежду тях – кан Крум?

     Дали е искал да използва силата на мистичната „оренда”, магическата божествена сила, в която вярвали предците му, като се надявали, че тя ще поддържа, съхранява и утвърждава тяхната държава/ саракт/?! Още през X век, арабският хронист Ал Масуди пише, че „ българите са от религията на магите”. Нищо чудно, вярата в тази особена, свърхестествена сила, която изпълва цялата вселена да се е запазила в съчетание с редица обреди, за нейното „присвояване”. Още повече, че става дума за една пребогата древна традиция утвърждаваща за вместилище на свръхестествената вселенска сила кръвта и главата на човека. Нека повторим, че тя може да бъде открита в историята на огромно количество народи/ индийци,скити, траки, тибетци, хуни, германски племена, лангобарди, печенеги.../. Ще допълня, че използването на чашите-черепи е подчинено на много сложни и разнообразни ритуали, които не се изчерпват само с „вдигането на наздравици”. Някои от тях напомнят и за тайнството  на християнската евхаристия, с други думи се налага да се отнасяме много внимателно към употребата на думата „варварски” в конкретния случай.

    Например. В биографията на тибетския будистки учител Миларепа от XI/„черен магьосник”, който след покаянието си се превърнал във велик йогин, духовен гуру, поет и отшелник/ се разказва, че той притежавал само няколко предмета като лично имущество, включително и една чаша-череп. Там се споменава, че ритуалната чаша-череп се използвала за посвещаване в духовната традиция изповядвана от Миларепа. Тя  символизирала временния живот на човека на земята и отказа от всички видове съществувания в самсара, тоест прекъсването на кръговрата на раждане-смърт и живота, обусловен от кармата, получаването на освобождение/ мокша/ и встъпването в нирвана. Такава ритуална чаша-череп се нарича „габала”, която както отбелязва В.Бешевлиев се изработвала от главите на хора, отличаващи се приживе с извънредна религозност, духовност, ученост и морална чистота. Спомената габала, съгласно биографията, била използвана от духовния гуру на самия Миларепа/ ламата Марпа Лоцава/, за да го посвети в духовната традиция на будистката Ваджраяна школа Кагю. Марпа чрез медитация осветил виното на „вътрешното приношение”, което било налято в чашата-череп, направил приношение на своя починал учител, след това отпил сам от чашата и подал чашата на Миларепа, който я изпил до дъно. След това ламата Марпа казал: „Това е добър знак. Само вкусването на моето вино на вътрешното приношение, само по себе си е по-висше от получаването на пълното посвещение...”. Съпоставката се натрапва сама по себе си – евхаристията, която е въведена от самия Иисус Христос по време на Тайната вечеря, който дава на учениците си хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта му. От друга страна, дори и беглото споменаване на класическия вариант на легендата за Граала/като чаша на Иисус/ ми дава повод да спомена, че явно древната традиция, съхранена от българи, германци, келти, скити...се е запазила в християнската обредна система.

   Ето защо, когато говорим за чашата-череп, създадена от главата на император Балдуин, по-скоро трябва да приемем, че става дума за съчетание на древна традиция, с „осъвременена практика”, характерна за ранния XIII век. Тук е мястото да вметна историята за странстващия рицар, който попаднал на българския обичай да се използва чаша-череп/ описана в книгата на Йордан Андреев, Любовните истории в Българското Средновековие/. Тя е разказана от чешкия рицар Милохнев, господар на замъка Дуб, който през 1217 година се включил в кръстоносния поход на маджарския крал Андрей II . На връщане, както е известно, войските на краля временно били спрени от българския цар Иван Асен II, а рицарят по време на лов бил ранен от мечка и излекуван в дома на българския болярин Богорис. По време на пиршество, рицарят бил шокиран, когато българите му предложили да отпие от чаша-череп. Легендата за рицаря Милохнев, който с приятеля си Богорис, попаднал на споменатото пиршество, е датирана във времето на цар Иван Асен II, тоест орендизмът бил почитан от българите като вяра със съпътстващите обичаи, поне до средата на XIII век. Разбира се, традицията има своите необичайни превъплъщения и в други странни  събития, случили се в света на християните. Достатъчно е да си припомним, че могъщият християнски орден на рицарите-тамплиери бил разгромен около сто години по-късно заради подозрението, че тамплиерите са се превърнали в еретици, защото участвали в  езотерични ритуали свързани поклонението пред главата на астрален идол – Бафомет, символ на мъдростта и познанието на най-висше ниво.

     В епохата на великия български цар Иваница, се случила и военната кампания/кръстоносния поход/ срещу катарите/албигойците/, която продължила цели 20 години/ 1209 – 1229 г./. Последната крепост на албигойците/катарите/, Монсегюр паднала едва в 1244 година. Както разказва легендата, в нощта преди крепостта да бъде превзета, четирима катари изчезнали в тъмата за да спасят най-голямата ценност на еретиците. Редица специалисти допускат, че това е може би Граала – тоест чашата от Тайната вечеря, съхранена първоначално от Йосиф Ариматейски. Но еретиците-катари, имали съвсем други възгледи за съдбата на Иисус и неговото мнимо „възнесение”, което според тях засегнало само духа му, а не тялото му. Ето защо някои окултисти допускат версията, че Граалът всъщност е чаша-череп, изработена от учениците на Христос след смъртта му. Коментарът е излишен. Остава само да допълня, че древните езотерични, магически ритуали свързани с използването на чаши-черепи, се вписват по различни начини и в християнската традиция и по никакъв начин не бива да се описват със срам и презрение като „варварски” остатъци от „нецивилизованото минало”!