ПРЕДОПРЕДЕЛЕН ЛИ Е ИЗХОДЪТ НА ПОХОДА ?

    Първо, прочутата атака на крал Владислав III срещу самия Мурад II и охраняващите го еничари е повече от странна, затова може би, редица автори я обясняват единствено  с младостта, неопитността, прибързаното решение...на краля. Както е известно, в продължение на няколко века, рицарите са най-страховитата бойна сила в познатия за европейците свят. Независимо от някои спорадични поражения, залезът им неусетно започва едва през втората половина на XIV век, а през XV век с усъвършенстването на огнестрелното оръжие, начинините на водене на военни действия качествено се променят. И така – мантрата, обясняваща катастофата на 10 XI 1444 ни насочва в една посока – буйният неопитен крал, без да прецени обективно ситуацията, само с 500 човека от своя отряд, атакува позицията на султан Мурад II.  В случая обаче, неопитността на краля не може да се използва за аргумент, защото той вече има зад гърба си участието в поне един максимално успешен боен поход, свързан с няколко победоносни сражения през 1443 година.

    Кралят взема дейно участие и в хода на „паметната битка на народите”, край Варна. Преди прочутата атака срещу гвардията на  султан Мурад, в хода на битката, Владислав III и Януш Хуняди, повеждат  два кралски отряда срещу анадолските спахии. Анадолците са обърнати в бягство, християните ги преследват и избиват, като в хода на сражението убиват  и водача им Караджа бей. След успешните действия Владислав и Хунияди се връщат на своето командно място, но сведенията за яростна атака на османците срещу лявото крило на християнската армия, ръководено от Михай Силаги, близък роднина на воеводата, принуждават Януш Хуняди да се отправи към него със своя отряд, като преди това уж прeдупреждава младия крал да не предприема необмислени действия. Внушението е „малко остава до победата, не рискувай!”.Но дали тезата, че битката вече, почти била спечелена е... вярна? Можем ли да приемем на доверие твърдението, че победата се изплъзнала на християнската войска, само защото кралят постъпил необмислено?!

     Християнските отряди се сражавали храбро, но се огъвали пред огромното числено превъзходство на османската войска. Те били принудени да се бият с противник, който изниквал от различни посоки, а и умората започнала да завладява телата на войните. Всъщност във всички хроники, свързани с битката се прокрадва идеята, че в отделните, локални сражения, на левия и десния фланг, превесът е ту в полза на едната, ту в полза на другата страна. Следователно, наличните описания на битката всъщност не ни дават основание да твърдим, че „победата била близко”. Или..в същото време кралят и самият Хуняди са имали съвсем различна представа за хода на битката, в сравнение с тази, която част от историците са приели за достоверна. Защото е очевидно, че разгромът на анадолските спахии е създал пораженчески настроения в част от османската армия, но победата можела да бъде извоювана само след разгрома на еничарите и пряката атака срещу султана, охраняван от своята гвардия. Повечето историци, които отстояват тезата за „победата, която била близо”, приемат за достоверна онази част от разказа на хрониста Мехмед Нешри, в която той описва как султанът се уплашил и дори решил да бяга, но роднината му Караджа бей, го задържал.Но нека да не забравяме, че уплахата е субективно състояние, което въобще може да не съответства на обективния ход на сражението! Повелителят останал на командната височина, знамето му продължавало да се вее, тъпанът му продължавал да бие....и  тогава Хуняди и Владислав били принудени да изиграят последния си тактически коз – фронтална атака.

      Тогава/ според Мехмед Нешри/ воеводата Хуняди казал на краля :"Ето, ние разбихме турците! Ти защо стоиш? Тръгни срещу султан Мурад, защото на господаря господар трябва!”. По повод на тези думи, които уж Хуняди казал на краля ще трябва да си припомним, че военният съвет на християнската армия, който се състоял в нощта на 9 срещу 10 ноември, било решено върховното командване и ръководство на армията по време на битката, да се осъществи от Януш Хуняди. А тези думи, очевидно могат да бъдат изречени на владетел, само при подобни обстоятелства...В нощта, когато се състоял съвета, мненията били поляризирани. Християнската армия била в капан, затворена между морето, езерото и османците, които прииждали от Запад. Кардинал Чезарини, както и много от другите военачалници, предложил да се премине в отбрана, до пристигането на християнския флот. Изглежда, че при наличния вакуум на информация кардиналът, както и останалите членове на военния съвет не са знаели какво се случва с християнските кораби....

    „ПАРИТЕ НЕ МИРИШАТ”!  ПРЕДАТЕЛСТВОТО....

      Известно е, че съгласно предварителният план на похода, кръстоносните кораби под командването на папския легат Франческо Кондолмиери и венецианския адмирал Алвизо Лоредан, още през юни 1444 г. отплавали за Проливите. Част от корабите щели да останат там за да блокират преминаването на армията на Мурад II,  а другите кораби трябвало да продължат в Черно море до Варненския залив, където щели да дочакат идването на кръстоносната войска. Военната кампания по суша и море трябвало да завърши с изтласкването на османците чрез победоносно настъпление чак до бреговете на Галиполския полуостров. Но, османската армия успяла да премине Проливите. Известно е, че сведенията за „предателството на християнски флот”, разпиляни в различни хроники, писма и спомени за битката са многобройни и вероятността „кръстоносният поход да е бил предопределен за провал” е твърде голяма!  Следователно, може би някои е бил наясно...какво ще се случва още преди битката да започне?!

        В един от често подценяваните извори за епохата, руска повест от XVII век, известна като „Повест за Скендербег” се среща може би най-дискутираното сведение за предателството на християнския флот, съгласно което срещу жълтица на човек, християните са превозили войската на Мурад през Проливите. В тази повест, която черпи сведения от хрониката на Мачин Биелски,както и  в известната поема на Михаел Бехайм, съчинена по разказ на участника в битката Ханс Мергест, в хрониката на дубровнишкия сенатор Гвино Рести, в хрониката на де Бонфини, в писмо на Пиколомини...се говори за предателство, като обвиненията са основно, или към венецианците, или към генуезците, които със своите кораби прехвърлили войската на османците в Европа. Монахът Зотикос, който е свидетел на Варненската битка, споменава, че войската на султан Мурад, била прехвърлена от Мала Азия на Балканите с помоща на кораби на византийския император! А известният Андреас де Палацио, участник във Варненската битка, разказва, че кардинал Юлиан Чезарини, получил писмо от Франческо Кондолмиери, кардинал на венецианците и легат на папската флота, в което споменава, че турците са преминали тайно през ноща Проливите с малки лодки от долната страна на Галиполския фар. Сведението е странно, най-малко поради факта, че става дума за преминаването на част от огромна армия състояща се, заедно със спомагателните отряди от...прим. 50 000 души.

    След военната катастрофа, Папството и Венеция взаимно се обвинили за провала на операцията по опазването на Проливите. Някои автори се опитват да обяснят провала с бездействието от страна на адмирал Алвизо Лоредан, като използват за аргумент  закъснението на писмото, с което Сенатът му дал инструкции за радикални действия срещу турците. В крайна сметка османците били превозени от генуезки и може би някои венециански кораби. Нищо чудно! По това време корупцията в  италианските държавици от епохата е значима, достатъчно е да споменем, че по настояване на Съвета на десетте/ състоящ се от представители на най-богатите и знатни родове във Венеция/ синът на дожда Франческо Фоскари, Якопо Фоскари бил осъден в 1445 година по обвинения в подкуп и корупция и прогонен от Венеция. По-късни обвинения срещу сина за контакти с турския култан и други врагове на Венеция, довеждат до напускането на поста и от баща му в 1457 година.

     Споровете по време на военния съвет били толкова разгорещени, че дори егерският епископ Симон Разгони, обвинил Хуняди, в предателство. Според думите на епископа,  воеводата при необходимост щял да избяга от бойното поле, докато той и хората му се готвели да загинат на него, в неравната битка. Всъщност тази прогноза се сбъднала, но това е друга тема. Хуняди също имал своите основателни аргументи ако флотът не дойдел/ както и станало/ и предложил хазартна стратегия – смело и бързо нападение, с което да се опитат да разгромят османците. Владислав III Ягело приел подхода му и...както е известно се опитал да го реализира. Изводът е очевиден – кралят не предприема действия, които да се отклоняват от предварителния план за битката, предложен от самия Хунияди.

       И все пак дали един крал трябва да е толкова буен и неразумен, че да атакува със своите 500, а може би и по-малко, примерно около 350 рицари, личната еничарска гвардия на султана, която според някои сведения се равнявала на 10 000 човека?! И още. Когато отрядът на краля атакувал еничарското каре, охраняващо султана, то се разтворило пред шеметното нападение на рицарите и пропуснало част от тях. Рицарите, начело със своя млад и силен крал, били толкова страшни противници, че ужасът нахлул в сърцата, дори на добре обучените и тренирани еничари?!  Всъщност някои хронисти намекват, че това била предварително подготвена клопка и дори да приемем, че османските историци са твърде пристрастни за да признаят, че еничарите първоначално се паникьосали, то  няма как да подминем съобщението на един полски хронист от XVI век – Мачей Стрийковски. В неговата „История на Полша, Литва и Русия”, в която използва сведения на  западни и руски летописци пан Мачей твърди, че кралят попаднал на предварително подготвена клопка – местността била „обработена” с ровове и прикрити с тръни и храсти „вълчи ями”.  Пан Мачей пише пространна ода за двата похода на краля Владислав, като споменава дори, че сам е бил на мястото на сражението край Варна : ” вървях и през рова, в който паднал Владислав – един грък ми показа мястото, жалейки поразените християни и краля...”. Мачей Стрийковски описва рова в 1575 година, но някои изследователи отричат съществуването му. В същото време хронистът Бонфини, говори дори за два рова. А от други източници знаем, че еничарите имат навика да изграждат позиции с предварително укрепен тил и подготвени засада от най-храбрите си войни. Освен това нека да си припомним, че подобна военно-инженерна технология се прилага срещу рицарска конница, не за първи път и не само от еничарите. Примерът с победата на цар Калоян при Одрин 1205 година е показателен, а и има и други.

     Нека обобщим. Крал Владислав III Ягело, по-скоро бил подведен и попаднал в капан, който предварително бил подготвен. Целта на похода, прилаганата от векове рицарска тактика за фронтална атака на противника по време на битка, поведението на Януш Хуняди, както и качествата на самия крал, допринесли за драматичната му край. Смъртта му довела не само до края на кръстоносните походи срещу неверниците Последиците били много по-мащабни. Ако трябва да ги измерим по някакъв начин, можем да кажем, че те засягат събитията от падането на Новия Рим – Константинопол в 1453 година, до борбата за оцеляване на Европейската християнска цивилизация, която достига своята кулминация по време на битката за Виена, предрешила съдбата на Европа през 1683 година.  В частност, поражението край Варна, довело  и до края на  тайнствения Орден на дракона, чиято съдба оказала пряко влияние върху историята на християнските народи в Европа.