ДУХОВНИТЕ ГУРУТА НА ВЛАДИСЛАВ III ЯГЕЛО И НЕГОВАТА СЪДБА...

     Папа Евгений IV/ понтификат 1431 – 1447 г./ бил централна фигура в борбата за преодоляване на разкола на християните в Европа. От една страна, той се стремял да се справи с така нареченото „Съборно движение”, което поставяло въпроса за върховенството на съборите над папската духовна власт. Съборното движение достигнало своята кулминация на събора в Базел/ 1431 г./ , точно в началото на понтификата му. В същото време на дневен ред продължавал да стои въпроса за решаване на проблема с „Източните схизматици”, тоест православните християни и тяхното присъединяване към Папството, чрез уния. Катализаторът на този проблем бил свързан с обстоятелството, че османското цунами се готвело да залее малкия анклав със столица Константинопол, в какъвто се била превърнала някога могъщата Ромейска империя.  По това време византийският император Йоан VIII Палеолог/ 1425 – 1448 г./ бил решен на всякакви отстъпки за да получи помощ от Западна Европа, като единствено средство да се спре османската експанзия. Духовниците обединени в така нареченото „Съборно движение”, както и техният противник папа Евгений IV виждали в унията с Константинополската източноправославна църква важно средство за постигане на надмощие на целия континент. В крайна сметка Папството и Константинополската патриаршия взели участие в така наречения Фераро – Флорентински събор/ съборът започнал в италианския град Ферара/1437 г./, но поради чумна епидемия бил преместен във Флоренция, където завършил в 1439 г./. По време на събора, след много спорове и колебания, била сключена уния., с която поне формално били преодолени десетилетия на противоречия между Папството и Източните партриаршии. На 5 юли 1439 година във флорентинската църква „Санта  Мария дел Фиоре”била обявена унията, с която основната религиозна пречка за организирането на антиосмански кръстоносни походи била премахната. Константинополският патриарх Йосиф, българин по произход, който заедно с император Йоан VIII Палеолог, бил довел на събора огромна делегация от около 700 човека, не доживял до това събитие, тъй като починал/ или бил убит?/ малко по-рано. Счита се, че той бил извънбрачен син на престолонаследника и бъдещ български цар Иван Шишман Затова заслужава да отбележим, че измежду българите, не само  той бил радетел на унията. На събора участвали и много други висши духовници, представители на различни източни църкви, които били ...българи по произход! Такива са Игнатий, митрополит на Търново, Дамян и Теоктист, митрополити на Молдова, руският митрополит Исидор, бъдещият митрополит на Киев и Литва, Григорий II Българин...

    Флорентинската уния  била голям успех в борбата на папа Евгений IV с последователите на Базелския събор, но нито в Западна, нито в Източна Европа политическите и духовните водачи на християните не били единни, нито по въпроса за „духовното единение на християните”, така и по въпроса за организирания отпор срещу османската експанзия.

      Все пак походът от 1443 година бил организиран благодарение на настойчивите призиви на папата и на енергичната дейност на кардинал Юлиан Чезарини, който бил назначен през 1442 година за негов легат в Унгария, Бохемия и Полша. Отговорността за военната кампания била поета от Януш Хуняди, който по това време вече се бил превърнал в легендарен военачалник, страшилище за османците и младия набожен крал Владислав III Ягело. Военните поражения на османците, активизирали много европейски държави, които по-рано били резервирани към кръстоносната кампания. През пролетта на 1444 година  водачите на похода започнали да чертаят много по-мащабни планове за военни действия по суша и море, целящи изтласкването на османците от Европа. Била създадена и флота/ 10 папски кораба, 8 венециански, 4 бургундски и 2 дубровнишки/, която трябвало да блокира Проливите за да не позволи на османската армия да премине и да се разгърне на Балканите. Така се стигнало до клетвопрестъплението и последвалите драматични събития свързани с второто действие на „Дългия поход”.

    Формално, отговорността за вероломното потъпкване на договора била поета от младия Владислав III , но не можем да подминем факта, че най-близките му съветници във военната кампания, кардинал Чезарини и Януш Хунияди, изиграли решаваща роля за това деяние. Кардинал Юлиан Чезарини бил изпратен в 1442  от папата като легат в земите на младия полски крал Владислав III за да разреши политическата криза свързана с неговите права върху унгарската корона.  Всъщност след смъртта на стария законен крал, неговата вдовица кралица Елизабет Люксембургска побързала да обяви невръстния си син за унгарски крал под името Ласло VI. В историята той по-скоро е останал с произвището Ладислав/Владислав Посмъртни, тъй като бил роден четири месеца след смъртта на баща си, крал Албрехт II Хабсбург. Но опасността от османска инвазия в Унгария била толкова голяма, че по-голямата част от  аристократите в тази страна се обединили около идеята за крал да бъде избран полския владетел Владислав III. Двете кралства се съюзили срещу обещанието, че полско-унгарският крал/ в Унгария Владислав III е известен с името Уасло I / ще организира защитата на  поданиците си от османците. Политическата разпра за правата върху короната не довела до тотална самоубийствена гражданска война, благодарение на намесата на легата, кардинал Чезарини, който уговорил двете страни да се споразумеят в унгарския град Дьор/Гьор/. Правата на малкия Ладислав Посмъртни били съхранени с „отсрочка” и тъй като майка му починала в 1442 година, той преминал под попечителството на  австрийския ерцхерцог, по съвместителство германски крал и едновременно с това носител на титлата „император на Свещената римска империя”, Фридрих III. В резултат от тези събития кардинал Чезарини станал близък съветник на полско-унгарския крал Владислав и дори бил изпратен като негов посланик във Виена при Фридрих III. От едно от писмата на вече споменатия по-горе кардинал Пиколомини/ бъдешия папа Пий II /  става ясно, че кардинал Чезарини, меко казано, нямал късмет да разбира от военно дело, но безспорно, бил един от отличните дипломати на своята епоха. Авторитетът на другия доверен съветник на краля, трансилванският воевода Януш Хунияди, не подлежал на съмнение, а и самият Хуняди бил от най-активните радетели за въздигането му на унгарския престол.  

   Нека обобщим. Владислав III Ягело не е законен наследник на унгарския престол.  Той не е женен и няма наследници. Когато става крал на Унгария, по съвместителство, той все още е тийнеджър. Роден е на 31 октомври 1424 година и по бащина кръвна линия, не е нито поляк, нито угарец, а литовец. Произходът на майката, по известна с името София Холшанска, е спорен, но някои автори считат, че тя също е  от чисто литовски княжески род.  За да гарантира освен престола на Литва и престола на Полша, баща му, старият Ягело, който бил едновременно велик литовски княз и полски крал/ Владислав II Ягело/ направил редица отстъпки на полската шляхта/аристокрация/. През 1434 година коронацията на младия десетгодишен Владислав III Ягело се превърнала във факт, макар до четиринадесетата си година, той да бил считан за „непълноправен владетел”.

    Авторитетът на династията на Ягелоните  по-това време в Европа обаче бил достатъчно голям, тъй като името на бащата на Владислав, неизбежно се свързвало със знаменития разгром на  рицарите от Тевтонския орден в битката край Грюнвалд/Таненберг на немски/  на 15 юли 1410 година. Както е известно решителната полско-литовска победа поставила началото на края на могъщия Тевтонски орден, който бил подчинен пряко на папата, и началото на възхода на Ягелоните. Натрупаният авторитет на династията, позволил на майката на младия полски крал Владислав III, да постави въпроса и за унгарската корона. Така две кралици-майки Елизабет Люксембургска и София  Холшанска се сблъскали в борбата за унгарския трон. Победата, както отредила съдбата, с помоща на аристокрацията, кардинал Чезарини и Хуняди, кацнала на рамото на Владислав III, който бил коронован за  унгарски крал на  17 юли 1440 година. Тогава той  бил на 16 години.  Ще добавя и факта, че персоналната уния на полския крал Владислав за защита на  унгарското кралство от османците, била подкрепена и от регента,  краковският епископ Збигнев Олещницки, който фактически управлявал Полша по това време. В крайна сметка, под натиска на толкова много авторитети и институции, волю-неволю момчето-крал, се превърнало в заложник-гарант за реализацията на последния кръстоносен поход в историята. Залогът бил голям, но развоя на похода бил в ръцете на един човек – военният стратег Януш Хуняди. Първото действие от „Дългия поход” завършило с на пръв поглед неочаквано добър мирен договор., който бил отхвърлен по вероломен начин. При такива обстоятелства отговорът на въпроса „защо”, изглежда на пръв поглед лесен. Ситуацията, подхранвана от намеренията на могъщи люде, политически сили и институции в Европа била благоприятна. На хоризонта се мержелеела възможността за окончателно изтласкване на османците от континента, която трябвало да бъде реализирана поне формално от гледна точка на ранга, от един тийнеджър, какъвто Владислав е, по време на неговата коронация за крал на Унгария.  Ако използваме българския синоним - юноша, може би ще стане по-ясен факта, че юношеството е период на социално, морално, физическо съзряване, което съгласно съвременните мерки, се извършва между 12 – 17/18 година. Именно това обстоятелство тотално се преескпонира за да се обясни катастрофата край средновековна Варна на 10 XI 1444 година. Но по това време крал Владислав III  Ягело вече е навлязъл в своите 20 години! И така, дилемата е : млад и неподготвен, и/или неразумен е полско-унгарският крал, и/или просто е предаден заради стратегически, политически и финансови интереси?!            

     „Бръсначът на Окам” ни навежда на мисълта, че най-простото обяснение е най-достоверно. А и както беше споменато по-горе, колкото по-сложна е една система, толкова по-уязвима е тя от всякакви на пръв поглед, дори незначителни въздействия. Но разследването на събитията от „Дългия поход” ни навежда на съвсем други изводи.