Тринадесета лекция " Моралният акт според Дзен е значимо морален, само когато е свободен, без принудата на разума и необходимостта"

      Дзен е изваждане на хората от бъркотията, в която са се оплели поради объркването на думите и идеите, с реалността. Дзен е тотално релативистичен. С други думи, вселената може да бъде възприеманата от няколко еднакво валидни гледни точки – като множественост, като едно, като едно и множественост и като нито едно, нито множественост. Но крайната позиция на Дзен е да не възприема никаква особена гледна точка, като същевременно запазва свободата да възприеме която и да било от гледните точки в зависимост от обстоятелствата! Според Риндзай: „ Понякога отстранявам човека/ т.е. субекта/, но не остранявам обстоятелствата/т.е. обекта/. Понякога отстранявам обстоятелствата, но не отстранявам човека. Понякога отстранявам и човека, и обстоятелствата. Понякога не остранявам нито човека, нито обстоятелствата”.
      Въпросът е как този тотален релативизъм може да пасне на която и да било морална доктрина. Очевидно на никоя, защото моралният акт според Дзен, е значимо морален, само когато е свободен, без принудата на разума или необходимостта. Това означава да действаш, изхождайки не от принудата на страха или гордостта, поради диктата на социалните норми, или пък от надеждата за възнаграждение, а от неоснованата на външни фактори любов към „непоклатимия двигател на всичко”, което „Е Тук-и-Сега”.  Без/Съзнателният аспект на дзен-будисткият живот не е свързан с толкова популярното на Запад „сатори”, а с всичко което човек е оставен на воля да върши, вижда, усеща, когато съзнанието му е тотално освободено от думи, идеи, цели, представи. Пробуждането означава да познаеш какво реалността Не Е. Означава да престанеш да се отъждествяваш с какъвто и да било обект на познанието/ живот, смърт, светлина, мрак, пълнота, пустота.../. Точна както всяко твърдение относно основната субстанция на материята или енергията, изграждащи действителността, би трябвало да е безсмислено, всяко утвърждаване на какво „аз съм” в самите дълбини на моето битие, също би следвало да е върхът на лудостта. Тази заблуда е несъзнателната онтология и епистемология на средния човек, неговото безмълвно допускане, че той е „НЕЩО”. Естествено, допускането, че „аз съм никой” е еднакво погрешно, тъй като „нещо и нищо”, „битие и небитие”, са взаимосвързани понятия, принадлежащи еднакво към обекта на познанието. Крайното съдържание на пробуждането никога не е определен обект на познанието или изживяването. То е свързано единствено с възможността човек да върви свободно по своя път и да се залови със земеделие или риболов например, като отхвърли всички външни белези на Дзен. 
    В една вселена, чийто основен принцип е относителността, няма и определена цел, тъй като няма победа, която да бъде спечелвана, няма и крайна цел, която да бъде постигана. Защото всяка крайна цел, както самият свят показва е крайност, противостоене и съществува само съотнесена с другия край. Конфликтът винаги е привиден, тъй като не може да има върховен конфликт, когато двойката противоположности са във взаимозависимост. Следователно, тъй като светът не отива на никъде, няма и никакво бързане за някъде. Човек трябва да приема всичко спокойно, по подобие на самата природа – прибързаността и всичко следващо от нея са фатални.