Вярващите еретици*

           „ Исус затвори очи, прилоша му, но успя, задържа се прав.

-          Юда – каза той с разтреперан глас...забравяш – стрела е човешката душа, полита към небето, колкото може по-високо, но пада обратно долу; земен живот ще рече проскубване на перата.

Юда побесня като чу това.

-          Не те е срам! – извика той. – Дотам ли изпадна, ти, сине Давидов, синът Божи,

      Месията! Земен живот ще рече: да ядеш хляб, и да превръщаш хляба в крила; да  пиеш вода и да превръщаш водата в крила; земен живот ще рече: израстване на  криле. Тези неща ни ги разправяше ти предателю, не са мои думи, твои думи са;  и ако си ги забравил аз ти ги припомням!”

                 Никос Казандзакис, Из „ Последното изкушение на Христос”

     В „ Последното изкушение на Христос”, познатата ни притча от „Новия завет” е разказана по твърде нестандартен начин. За някои филистери това е еретична книга, но за много прозорливи хора тя е мъдра и проницателна мистична творба на един велик гръцки писател. Впрочем Никос Казандзакис е отлъчен от Църквата и подложен на гонения, но това е друга история. Ето защо аз ще преразкажа в настоящата игра на стъклени перли само идеята му, че за да се сбъдне божието предопределение  за съдбата на Месията. Иисус моли Юда да го предаде...за да се случи разпъването. Литературният герой на Казандзакис, дълго се колебае, преди да приеме мъченията на кръста, просто защото вижда възможността да бъде щастлив на земята, да има семейство, любима жена, деца и приятели. Пък и бъдещият Христос прозира колко слаби духом са хората, включително и повечето от определените за  апостоли, които са обладани от желанието да влязат в Рая, без да поемат никакви рискове и саможертви. Единствен Юда, разбира Месията и се решава на гибелна саможертва, с която опетнява името си през вековете. По традиция обаче критиците не забелязват и още едно послание на Казандзакис, скрито във финалната част на романа. А то е - по-добре е да търсим сбъдването на царството Небесно тук на земята. Иисус приема да изтърпи ужасни мъки заради всички човеци, за да не обезсмисли жертвата на Юда и замисъла на Бог. Но аз винаги съм се смущавал от факта, свързан с тази „саможертва заради всички”. Причината за моето недоверие се крие в усещането, че мнозинствата, които се състоят предимно от „щастливи консуматори” и профани, прекланящи се пред „ученото незнание”,  винаги издигат в култ подобни герои, месии и апостоли на „саможертвата за всички” като типична лицемерна проява на своя колективен егоизъм. От такава гледна точка  излиза, че предателят е не Юда, а Христос, който „бяга на небето” за да изпълни предначертанията на Господ. Във връзка с тази твърде еретична мисъл за ортодоксалните почитатели на догмите на църквата се налага да напомня и още две философски тези: първата гласи, че вместо да се питаме как съществува света, трябва да търсим отговор на въпроса защо въобще съществува/ Л. Витгенщайн/; втората  предопределя изискването, че вместо само да обясняваме света или да търсим начини и техники да го „преживяваме”, трябва да полагаме усилия за да го променяме/К. Маркс и Ф.Енгелс**/. Те ни дават поредния ориентир в търсенето на земния път на Глупака, по който да вървим без непрекъснато да поглеждаме към небето.

    Безспорен факт е, че всяка религия по силата на своята ограничена концептуалност, пропагандира винаги едно и също: а/ Съответният бог, независимо от името му, има своя план за вселената и човека; б/ Като главен режисьор и „продуцент-собственик на света”, Господ  традиционно не търпи възражения от страна на актьорите – само награждава и наказва. Но аз не съм съвсем песимистично настроен - поне по отношение на възможността „работоспособни малцинства” да се изтръгнат от ортодоксалната християнска доктрина и  да тръгнат по пътя на Глупака. Причината за умерения ми песимизъм се крие във факта, че  в сърцевината на юдео-християнската цивилизация, така както и във всички останали човешки култури доминирани от определена религия се съдържа мъдростта на езотеричните традиции. А някои нейни представители достигат  до блестящи прозрения, които по същество са обявени от Църквата за еретични и никога не са официално популяризирани. Повечето от  техните гениални мистични визии намират своето място в сферата на явлението, което наричаме „окултен ренесанс” , което започва от втората половина на 20 век. В него намират отражение редица универсални принципи, проповядвани от мистиците на Запад и Изток, независимо от принадлежността им към теизма или деизма. Но доколкото обект на моя критичен анализ са ценностите на Западната юдео-християнска цивилизация се налага да направя поредната крачка от един вече познат  ориентир.

    Ранните отци на християнската Църква на Запад и Изток,  възприемат и преразказват редица идеи на платонизма, питагорейството и херметичния езотеризъм. Тази задача е решена благодарение на усилията на  св. Августин Блажени/ 4-5 век/,  Боеций/ 5-6 век и /псевдо/Дионисий/ кр. на 5 или началото на 6 век/. Не е тайна, че именно синтезът на античните идеи извършен от ранните теолози, в съчетание с новата вяра,  ражда моща на християнската мистика.

___________________________________________________________________

*  Думите ерес и еретик добиват популярност в хода на борбата за надмощие между отделните направления на християнството. В превод от гръцки понятието ерес/ αἵρεσις / обозначава правото на избор и/или на мнение. Но християнската представа за еретик е свързана предимно със синонимите за безбожник, вероотстъпник, разколник.

** Освен прочутият единадесети тезис от „Тезиси за Фойербах” на К.Маркс, трябва да имаме предвид и още няколко идеи. Във връзка с проявите на „колективния егоизъм  заслужава да спомена и  прочутата дефиниция на Енгелс за историята: „Какъвто и да е ходът на историята, хората я правят така: всеки от тях преследва своите собствени, съзнателно желани цели, а резултатът от това множество, действащи в различни посоки воли и от техните многообразни въздействия върху външния свят е именно историята”

     Дионисий разработва прочутата идея за двата пътя, които водят до познанието на бог – утвърждаващ/ катафатичен/ и - отрицателен/ апофатичен/. Според него само апофатичният път е съвършен, защото води самотния мистик до надмогване на противоречията и до сливане с изначалното единство на божието творение. Дионисий придава  на думата “ философия” и онова значение, което е валидно за концепциите на много от тайните учения – философията е дисциплина, която прославя „единението на душата с Бог”. Той развива и идеята за “ ученото незнание”/ девет века преди Николай Кузански/ като алтернатива на тържеството на разума, който опитва да се откъсне от сливането с Господ и природата. Не бих рискувал да сравня  тезата за “ ученото незнание” с  идеята за мушин*, но очевидно в случая е подходяща дзенската поговорка: “ обуздай побеснелия кон на разума”, защото мнозина от ранните създатели на християнството наистина предпочитат интуитивните прозрения за универсума пред рационализма характерен за по-късните им събратя по религия.  Много от първите християнски теолози разработват стойностни идеи, които могат да бъдат срещнати по-късно и в тайните учения разпространили се в Западна Европа. В съчиненията на Максим Изповедник/ 6-7 в./ например могат да се открият оптимистични езотерични тези предшестващи появата на антропософията на Р. Щайнер/ напр.,че индивидът не е изгнаник в една вселена-затвор, а може да избира пътищата на своето освобождение , които бог в изобилие му предлага/.  Изидор Севилски през 7 век твърди, че природата е “ пълна със знаци” и на хората им е дадено да прочетат  тази “гора от символи”, чрез помоща на езика/думите/ като посредник между тях и действителността/ идеи предшестващи както визиите на Парацелз и Сведенборг, така и  теориите на много по-късните семиотици/. А прочутият Йоан Скот Ериугена/ 9 в./ дефинира божественото присъствие във вселената, като „свръхсъщност, която е извън всяко противоречие и отвъд всякакви граници”, като по този начин плътно се приближава до познатите ни парадигми за Дао, Брахман, будистката татхата и т.н. Известно е, че неговият основен труд “De divisine naturae”/159/ служи за основа на всяка следваща философия на природата от 12 чак до 19 век.  В него той определя  природата като божествено създание - теофания/от гр. „случване на бога”./. Еуригена твърди, че човешкото въображение може да разчете космическите знаци отвъд видимите явления, като по такъв начин подготвя за бъдещето и едно послание за помирение между богословието и физиката на основата на мистиката.

      Именно през 20 век, благодарение на откритията предизвикани от „ квантовата революция” и появата на теория на хаоса постмодерната наука става много по либерална в своите визии към философията на вярващо-невярващите мистици, много от които завършват трагично живота си след като са обявени от църковните власти за еретици! Затова на този етап от настоящата игра на стъклени перли се

___________________________________________________________________

*от яп.”мушин”– съзнание без съзнание за съзнанието, непредубеденост на съзнанието,т.е  абсолютно освобождаване от дуалистичното мислене; освен това  - съвършена проява на емоционалната интелигентност, която не позволява нищо да се промъкне между импулса и действието.

 налага да сменя ракурса и да анализирам основните принципи на мистицизма, като най-скритата, философска част на всяко учение за бог и неговия план за човека. И още – ясно е, че мистицизмът е част от тайните учения, но все пак да не забравяме, че той дължи съществуването и оцеляването си до ден днешен на връзките си с конкретни официални религии. Лично аз се прекланям пред много от интелукталните постижения на суфиите или на християните „еретици” Майстер Екхарт и Скот-Еуригена. Но за всеки тръгнал по пътя на Глупака мистиката е само една от културните традиции водещи към някаква представа за света, такава каквато е и най-агресивната религия – науката през 20-21 век.  Дали подобна констатация предполага позитивно отношение към нея?! Отговорът е положителен,  защото мистицизмът ни дава един великолепен ориентир за пътя на Глупака изразен в думите „ Ти си Това”. Масовия тип религиозно мислене, естествено профанира и тази идея, но си заслужава да отбележа, че дори сред християните-мистици има единици, които достигат до прозрения поставящи под съмнение самото съществуване на бога. Ето защо тяхното „упование в себе си” ги изправя пред тежък избор, който ги превръща в еретици, според мерките на ортодоксалната религиозна парадигма.  Разбира се идеята за субстанциалната релеватност на човека и бога е много по-стара от времето, в което се ражда християнството. Още в древните индийски текстове на  Упанишадите може  да открием формулата: “ Там твам аси”/”Ти си Това”/, която в индуизма означава “ Ти си божествената същност”.  Това велико мистично откровение може да се проследи във всички духовни традиции и учения: будизъм, източно-православен исихазъм, католически  квиетизъм, западноевропейски  мистицизъм, юдейска  кабала, суфизъм, сидха-йога, философия  на нагуала и т.н. Думите може да са различни, но на пръв поглед изглежда, че основните идеи, които изразяват, независимо от времето и културния контекст, са едни и същи. Естествено,  за религиозните хора те винаги обозначават особената връзка на Адамовия род с бога. Например, според ислямският аватар Мохамед/ 6-7 в./: “ който познава себе си, познава своя Господ”. Известният кабалист и ясновидец от 13 век  Авраам бен Шемюел Абулафия учи, че “ Той и ние сме едно”. А през 20 век Олдъс Хъксли пише: “ Разбира се, дхарма-тялото на Буда бе живият плет в дъното на градината. Едновременно с това, съвсем очевидно, то бе и цветята и всичко останало, към което на мен, или по-скоро на блаженото Не-аз, му хрумнеше да погледне”. Но има и мистици, които установяват, че божествената сила не може да съществува самостоятелно...извън Адамовия род, което ги довежда до идеята, че не хората имат нужда от Него, а ...той от Тях. Именно това изключително откритие изразено чрез думите “ Там твам аси” е нашият ориентир при изясняването на пътищата, по които Човекът и Вселената се срещат...и сливат в едно!  Аз няма да робувам, както повечето мистици на чисто теологични идеи за съществуването на бог и плановете му за универсума. А доколкото ми е известно и самият  Господ е бил щастлив, когато е създавал света. Съгласно езотеричния текст на прочутия Лайденския папирус/ 3 век/ : „Бог създал чрез смеха си Света: “ Когато Бог се е смял, са се родили седемте бога, управляващи света...Когато се е разсмял по-силно, възникнала светлината...разсмял се още веднъж – бликнали водите...Седемкратният му смях е породил душата”/160/  .Ето защо не бива да забравяме и концепцията на Дж. Пристли, че и нищо в живота на индивида няма стойност ако не се пречупи през призмата на щастието и доброто настроение! Според някои апологети на научния прогрес споменататите идеи притежават ограничен креативен потенциал, но нима залога за оцеляването на „космическия човек”, Адам Кадмон, в безпощадната игра на универсума, има някаква стойност без т.н. „емоционална интелигентност”? Пък и какви по-големи гаранции за „преживяване на щастието” ни дава науката, в сравнение със споменатия мистичен ориентир?! Отговорите на подобни въпроси не дават никакви гаранции, че „доброто настроение на бога” е в пряка връзка с просперитета на Адамовия род. Поради тази причина още в зората на съвременната цивилизация се е появила науката, като типично човешки отговор на предизвикателствата на вселената и като израз на...”упованието в себе си”. През 18 и 19 век и особено през изминалото последно столетие обаче, нейните епигони предизвикват тотално нарушаване на баланса между емоционалното и рационалното. Според много съвременни специалисти нарушаването на  това равновесие е стигнало критичната си точка именно през 20 век. Психологът Станислав Гроф дори твърди, че “западната наука е патологизирала цялата духовна история на човечеството. Тя е приела неуважителна и арогатна нагласа към духовността, ритуала и културния живот на прединдустриалните общества през вековете, както и към духовните практики на хората в нашето общество”./ 161/ . Нещо повече – бих добавил към оценката му и тезата, че прагматичната по същество, „материалистична наука”,  все още доминира сред  част от интелектуалния елит на Запада, и все още се опитва  да  наложи сред хората своите отговори за битието.В същото време редица представители на естествените и точните дисциплини и особено на физиката, психологията, биологията,  именно през 20 век поставят началото на нова научна парадигма, в която без свян включват и най-големите откровения на мистиците-еретици. Но инерцията на общественото мнение, поне засега не позволява на човечеството да направи своята поредна „колективна крачка” към бъдещето. През 21 век, огромната маса от учените продължава да търси “ емпирични доказателства”, “ обективна истина”, “ повторяемост на експеримента в лабораторни условия”, които нямат нищо общо с хилядолетните традиции и прозренията на мистиците еретици. Подобен тип специалисти, подобно на типажа на  “ едноизмерния човек” - продукт на съответното образование и обществена среда - продължават да се отнасят пренебрежително или пък подозрително към идеи като запазване на съзнанието след смъртта, прераждането на душите, съществуването на кармата, вселенското съзнание, илюзиите-модуси на различните реалности, превръщането на човека в бог и т.н. Аз разбира се не твърдя, че подобни възгледи са верни или неверни, но приемам факта, че те изразяват перманетния титаничен опит на хората от всички епохи да намерят някакво приемливо място за себе си в дебрите на вечността и безкрая. Повечето хора имат нужда от отговори защото не могат да преживеят живота си с мисълта за „абсурдът, който се ражда между съпоставянето на човешкия порив за щастлив живот и безсмисленото мълчание на света”/ А.Камю/. Следователно не бива да отричаме и героичните усилия на привържениците на „точната наука”, но във всички случаи трябва да тушираме по някакъв начин непримиримостта им към традициите на ирационалната менталност__________________________________

* Един от основателите и основните теоретици на трансперсоналната психология, известен представител на New Age.

     Фактите показват, че осмислянето на кармата или тезите за прераждането на душите са в основата на индуизма, будизма, зороастризма, даоизма. Такива идеи могат да се открият в културата на африканските племена, в предколумбовите култури  и индианските традиции в Америка, сред галите и друидите в Западна Европа, питагорейците, орфиците, платониците, неоплатониците и гностиците в Изтока. Примерите за подобни схващания, които са се появили в различни времена и различни географски точки могат да бъдат продължени, но това не е необходимо за настоящия анализ. Важно е обаче да не забравяме, че  всички прояви на мистичната, ирационална менталност са и опит на индивида да преодолее ужаса от смъртта. Но е очевидно, че мечтите за попадането в Шангри Ла, християнския рай, Шамбала, Едем, Авалон или някакво друго „светло бъдеще” след смъртта, не могат да компенсират изцяло мъките причинени от „земното битие”.Пълното освобождаване на човека от страха от смърта може да стане само ако се приеме съществуването на небитието.Затова осъзнаването на универсума като съществуваща едновременност на  „битие-небитие - небитие-битие”, която се случва благодарение на Адам, а не на бог предизвиква няколко важни ментални последствия. Първото от тях ни препраща към възпитаването на способността да се живее единствено „тук и сега”,  в  настоящето/ т.н.”безметежно осъзнаване”/палийското „сати”/ или т.н. ”ежеминутен дзен”/ядро на дзен-будизма//, която се придобива след изчезването на  споменатия трансцедентален страх от Нищото.  Второто последствие е свързано със създаването на условия за формиране на духовност от универсален тип, надхвърляща тесните рамки на която и да било религия, тайно учение, „скрито знание”, научна практика и/или друга идеологическа доктрина. 

     От такава гледна точка мистичната „увереност в себе си”, която може да превърне човека в бог придобива стойността на уникално индивидуално постижение. Но е  очевидно, че то не е по силите на „едноизмерните хора”. За тях остават на разположение най-разнообразни морални и философски теории продукт на теистичното или атеистичното ”учено незнание”. Според Станислав Гроф/р.1931/ “ това дали вярваме в оцеляването на съзнанието след смъртта, в прераждането и кармата, има фундаментално влияние върху поведението ни и дълбоки нравствени последствия. Той посочва, че тази идея принадлежи на Платон, който описва в “ Закони” думите на Сократ, че незаинтересоваността за посмъртните последствия от собствените дела е “ благодат за злите”/162/. Дуалистичното мислене на профаните дефинира „отхвърлянето на смисъла” и  практикуването на „ежеминутен дзен”, като благодатна почва за делата на злите.   Религиозните хора и атеистите еднакво се страхуват от небитието и липсата на нормативно определени житейски цели, затова представите за посмъртните последствия от собствените им дела наистина имат дълбоко нравствено значение. Но такива люде не могат да поемат по пътя на Глупака основаващ се на разбирането за „добро-злото”и„зло-доброто”, както и на принципите за „дозирана нестабилност на хаоса и реда”, емпатията, добронамереността, диалогичността и компромиса като основа на  социалното  поведение. Формирането на духовност от нов универсален тип по този път ни води към незаинтересованост от постмъртните последствия на собствените ни решения за сметка на пълната съсредоточеност и отговорност към делата ни във всеки миг от настоящето. С други думи за Глупака уважението към света и отговорността, която изпитва при избора на всяка своя стъпка не е плод на страх от наказанията на Бог или от забравата на небитието. Единствената причина за неговото безстрашно поведение и добро настроение е изразена с думите „ Ти си Това”. Идеите на Платон и неговия вероятно измислен герой  Сократ могат да се харесат на много религиозни люде, адепти , както и на учени-атеисти, но само индивидът достигнал стадия на Глупака може да разбере  скритото послание на „неоплатоника” Плотин, че за да се живее живота на боговете, човек трябва да се откаже от добродетелите на гражданското общество. Всеки профан може да забележи, че дефиницията на античния философ е в очевидна опозиция на определението на човека като „ социално животно”/ Аристотел/. Но само „увереният в себе си” има силата да бъде еретик, който може да направи своя личен ментален и морален избор, независимо от цената на общественото не/одобрение.

    Аз вече описах  как бе разбит мита за “точните науки” и идеята за  обективното познание на света в хода на “ квантовата революция”. Затова няма да се спирам  на проблема за познавателните граници на науката, като една от културните традиции. Мистиката също може да се разглежда като  друга културна традиция равнопоставена на научното познание, но и неизбежно ограничена от собствената си конституция.  Същият извод се отнася и за всяко друго направление от „тайните учения”. Затова според мен не съществува неизкоренимо противоречие между херменевтика, наука, мистика и всяка друга сфера на явното и скритото знание, тъй като всяка област представлява  източник на познание. Но профаните винаги са в конфликт със защитниците на подобна теза, независимо от условията създадени от съответната културна и историческа традиция. Причината се крие в неизкоренимото нежелание на повечето хора, да приемат прекрасната безсмисленост на не/битието в съчетание с отговорността произтичаща от думите „Там твам аси”. Ето защо дори поклониците на всеки бог, които допускат, че той е създал вселената чрез смеха си са заплашени от преследвания, мъчения и екзекуции.  Адам  Кадмон съществува като ”космически човек” под формата на „ обществено животно” населяващо земята, но животът на боговете може да бъде преживян само от вярващи-еретици.

    Един от най-ярките примери за „ужаса от небитието владеещ мнозинствата” е свързан с гибелта на ислямския мистик, суфи Мансур ал-Халадж/ 9-10 век/.  Неговият житейски край се смята за една от отправните точки в историята на  ислямската мистична традиция.. Според описанията на биографите му ал-Халадж бил осъден на жестока смърт, чрез разкъсване на тялото заради ерес. Твърди се, че думите му “ Ана –юл- Хак” – “ Аз съм Бог”/ т.е. „единственият бог” и/или аз-съм “Абсолютната истина”, “Истинската реалност”/ смущават съня на всеки ортодоксален мюсюлманин и до ден днешен. Те съвпадат с идеите формулирани от християнските мистици Майстер Екхарт и Скот Ериугена, философа Плотин и легендарния Херме