Идеите на Анри-Бетжамен Констан са актуални и в нашия постмодерен свят, независимо от факта, че са плод на либералните концепции на 19 век. Естествено, швейцарският философ има своите съвременни опоненти, така че дискусиите породени от либералните му представи преди почти 190 години още не са завършени. Но е ясно, че от тезите на Констан до отхвърлянето на утилитарното разбиране на щастието по формулата на Бетнам-Пристли има само една крачка. Може да звучи кощунствено, но аз смятам, че съзаклятието на консумативните мнозинства и в ХХІ век не приема „правото да бъдеш различен” в общност, доминирана от конформизъм, лицемерие и кухи идеологеми, защото „ бягството от свободата” в последните десетилетия се е трансформирало в тотална колективна безотговорност. Ако добавим към този извод и прочутата фраза на Кант, че личността не бива да се използва като средство, а да бъде „цел сама по себе си” става ясно до каква степен сме се отдалечили от хуманистичния дух заложен в Западната цивилизация във времето на Ренесанса и Просвещението. Същата констатация може да се съотнесе и към мечтата на масони и розенкройцери за „Нова Атлантида” – перфектната държава!

    Глупакът не желае да бъде софократ и не иска да съществува чрез „ние”, ето защо тълпата не може да му служи за огледало. В същото време той не налага на никого своите идеи защото вярва в екзистенциалната потребност, която наричаме „свобода на избора”. Много теолози, философи, политолози, мъдреци от различни епохи се опитват да обосноват методология и методи, чрез които може да бъде задоволена тази индивидуална потребност без да се накърняват интересите на „другите”, които също я притежават.

   Може да се твърди, че в последните двеста години става все по-очевидно, че човешките проблеми не могат да бъдат разрешени от политически системи, които прилагат основно технологията на  упражняване на  властта от мнозинството. Затова от времето на ХVІІ/ХVІІІ век до ХХІ век основната тенденция в развитието на възгледите и социалната практика на западните общества е свързана с все по-ясно открояване на принципите на „несъгласието” и  „правото да бъдеш различен” по отношение на мнението и решенията на „ повечето хора”. Естествено, тази насока  не ни приближава до идеала на Платон за „софокрация”, но поне ни отдалечава от античния модел за демокрация, при който „мнозинството винаги е право”. По такъв начин в постмодерното време „доброто битие” започва все повече да се свързва със „сбъдването на независимостта на индивида”, което означава, че поне за момента пожеланието на сталкера Редрик Шукхарт - „ щастие даром за всички”, не е актуално. Но хората продължават да чакат Годо, без да разбират, че практикуването на свободата е самодостатъчно основание за да потърсят и сътворят сами щастието си. 

    Не бих се наел да давам собствени определения на идеята за liberty/ свобода/, която е заложена в представите за съвременна либерална демокрация. Много хора предпочитат популярната дефиниция  на Хегел за “ свободата на човека като осъзната необходимост”, която е доста по-точна от определенията на Спиноза или Лайбниц за свободата като рационален избор и спонтаност на разума. Освен това определението на Кант, че свободата е автономия основана на категоричен морален императив прекрасно се съчетава с “осъзнаването и като необходимост”. Но аз харесвам най-много провокативната дефиниция на Аврелий Августин, който проповядва: “ обичай Бог и прави каквото ти се иска”. Давам и предимство пред останалите защото тази теологична формула директно ни подсказва как може да бъде запазен нравствения порядък в хаоса на едно постмодерно общество на основата на т.н. етичен релативизъм. Но за да разшифровам посланието на бившия манихей се налага първо да  довърша анализа на понятието за свобода, а след това да разгранича нюансите на социалната от личната и на външната от вътрешната свобода.   

   Очевидно е , че категорията „свобода” е   по-трудно определима от  думи  като „демос” и „кратос” .Затова аз няма да я превръщам в куха абстракция, която не притежава никакво реално значение. Търсенето на свободата или на несвободата, както ни напомня Фром, придобива чисто човешки смисъл ако отчитаме разликите между вътрешната и външната свобода, в съчетание с политическите и обществените възможности на личността да изявява естествените си права Очевидно е, че ограниченията и не/свободата на всяко социално същество в политически аспект се измерва с това до каква степен властта и регламентираната от нея законова практика се ограничават да не смажат индивида. Но както е известно свободата на човека винаги означава несигурност и право на избор, носещо съотвения риск за неговото настоящо и бъдещо битие. Ето защо  историята познава и практиката на „желаната несвобода”, която превръща хората в прецизно формиран придатък на държавата, с гарантирани минимални права. Или в крайна сметка опонентите във всяка дискусия посветена на наследството на Констан стигат до изводи свързани със способностите,  мотивите и не/съзнателните желания да управляваме собствения си живот, а това означава, че там където по различни причини людете не успяват да се преборят за по-добро бъдеще и настояще, често се появява тотална апатия. Тогава властта на гражданското общество лесно може да бъде унищожена и свободата бързо може да бъде изгубена. Но подобно състояние  може да бъде открито и сред членовете на „обществата на благоденствието”. Бягството от лична отговорност, конформизма, лицемерието при спазването на моралните правила и правовите норми са признаци на същото заболяване. И още – исторически потвърденото, старо разочарование от либерализма, наследено от първата половина на 20 век, ме кара да си мисля, че и вярата в гаранциите на закона е твърде наивна при такива случаи. Много от тези, които Платон с пълно право би нарекъл софократи/ Солон, Цицерон, Лок/ потвърждават, че „управлението на една свободна страна...не е в хората, а в законите”. Изразът е на англичанина Томас Пейн/1737 – 1809/, а и много наши съвременници казват същото. Но проблемът е в това, че идеализирането на правните институции в условията на парламентарната, либерална демокрация може да предизвика същия процес на движение към несвободата, както и в тоталитарната държава. Затова ще уточня, че формулата превръща защита на правата на „ частната личност” в цел за себе си „не бива да се обърква с „управление на законодателите”, с „тирания на общественото мнение”, с „ върховенство на закона и  съдиите” или с „правото на мнозинството да утвърди  чрез гласуване” обществените правила.  Разбира се, веднага се налага да призная, че  границите на  политическата свобода, очертани чрез законите, обозначават и възможностите да се обуздава и използва властта и властимащите в интерес на гражданите. Но в случая аз нямам пред вид „ свобода на всички под властта на закона”. Историческите факти показват, че „личната автономия” може да съществува и в условията на всяка фашистка или комунистическа държава, в които тоталния външен контрол върху живота на хората също е скрит зад паравана на „ управление на законодателите”. Стотиците адвокатски филми  с марката на Холивууд също ме карат да се усъмня в идеализацията на върховенството на съда и тоталната справедливост на съдиите в условията на съвременните либерални  демокрации. В крайна сметка, дори и в най-либералните общества, които познаваме политиците са свързани с лобисти на всякакви бизнес-интереси, а гражданите често „получават справедливост” не от приложението на закона и правораздаването, а от процедурата на „ съдебната защита”. Затова традиционният съвет към човек, който иска да защити своите права в целия западен свят е не да се позове на тях,  а да си намери „ добър адвокат”! Достатъчно е да си спомним за „дело на ХХ век” срещу бейзболната мегазвезда О Джей Симсън, който бе съден за двойно убийство. За неговата кауза работят 11 адвокати, а 25 прокурори се борят да го вкарат в затвора. Грандиозният процес се превръща в невероятен шоу-спектакъл, редица телевизии го предават на живо и т.н. Впрочем по време на процеса срещу него 80 процента от чернокожите американци съчувстват на Симсън и не се интересуват от истината като приемат версията на защитата му. За тях е въпрос на кауза, дали Симсън ще бъде осъден от една доминирана от бели правораздавателна система, и дали съдебното жури съставено предимно от хора от малцинствата ще посмее да осъди чернокожата мегазнаменитост.   

     Ловкият защитник може да спаси от наказание всеки обвиняем, независимо от неговото престъпление и общоприетите морални принципи. Случват се и съдебни грешки, след които невинни хора попадат в затвора, но спекулата с идеята за свободата и естествените права на личността продължава да се шири, независимо от очевидните безобразия в името на закона.  Ето защо идеализирането на либералната, западна съдебна система не бива да прикрива факта, че едноизмерните човешки общежития винаги предпочитат реда и спокойствието пред опитите за реформиране на правната система, независимо от нейните очевидни грешки и недостатъци! В такива условия диктатурата на политическите елити е сигурна, защото те перманентно захранват властовите си ресурси, чрез подчиняването на индивидите на всякакви закони. Всеки анархист от ХІХ-ХХ век без колебание би приел подобна теза, но да не забравяме, че много легендарни духовни водачи, в древна Гърция и Китай също са изказвали мнения в полза на създаването на общества от свободни личности, което е „без управници” / софиста Антифонт, стоика Зенон от Китион, както и даосите Лаодзъ и Чжуандзъ/. В същото време гурута като Мойсей, Христос и Мохамед очевидно са били на друго мнение, затова анархистите традиционно са скептично настроени  към религията, като форма за налагане на властта на съответните елити. 

     Нека обобщя. В крайна сметка, през втората половина на ХХ век, благодарение на редица философи, политолози, социолози, прависти и историци се  се формира много по-ефективно разбиране за законност, власт и съдопроизводство на основата на идеите за конституционни гаранции за правата на личността./247/. Благодарение на тях човекът продължава да се възприема като „ политическо животно”/ Аристотел/, което не може да съществува извън обществото, но преориентирането към фундаменталната роля на индивида в историята е очевидно. Тази  промяна във възприемането на функциите на мнозинствата-малцинствата-индивидите има своята метафизичва основа, в която са вградени промените в парадигмата на съвременната наука, квантовата и окултната революция, теория на хаоса, етичния релативизъм и т.н. и т.н. Но дори и отвъд всякакви категории за прогрес, свобода, щастие, справедливост, добро и благоденствие е ясно , че и в случая не бива да  мислим с общи понятия, след като живеем винаги заобиколени от подробностите на битието. Затова ако трябва да предложа „гностичен алтернатива” на провокативния универсален морален принцип на св. Аврелий, в който е заложено абсолютното право на всеки човек да прави каквото му се иска, стига да обича, т.е. да слуша Господ, ще формулирам следните три изречения:  Свободата на всеки от нас се определя от несвободата на мнозинството да я нарушава; Всички наши свободи се дефинират от границата, до която ние не причиняваме вреда на другите...и те на нас!  Доброто и злото са разположени и от двете страни на линията разделяща  „аз-а от останалите,” затова отговорността за спазването на етичните норми винаги е индивидуална и никога колективна.

   След толкова много тези изказани в полза на политическия либерализъм и свободата на личността ми се иска да се върна отново към мечтата на младия Артър за „ щастие за всички...даром”. Дали тази мечта е възможна, дори и за  „ кълбото, което изпълнява всички искания”? Спомням си, че в един прочут филм самият Господ се опита да изпълни желанията на всички, които мечтаеха за шестица от тотализатора, но накрая мнозинството от късметлии остана отново тотално разочаровано. Причината - мечтата на мнозинството се осъществи, но всеки спечели само по няколко стотинки, защото „щастието беше предоставено, даром...за всички”.  С други думи отново ще напомня, че неравенството е кодирано във „физиса на вселената”, а пълното равенство е неосъществима мечта на людете, независимо от представите за „естествени права” и стремеж към щастие. Животът в общество, наистина създава условия за съществуването на подобни илюзии, ето защо масовият тип човек не иска да приеме своята индивидуална отговорност за всичко, което се случва в човешкото общежитие. Вероятно подобно твърдение би накарало някои да ме заподозрат във вулгарен социален дарвинизъм, затова ще се наложи да се предпазя от подобно обвинение, като направя следващата крачка в доказване на тезата, че най-важните екзистенциални проблеми не могат да бъдат решени от политическите системи.  

   Ще започна с твърдението, че   в крайна сметка, макар и „неофициално” съвременното, консумативно общество продължава да не приема фундаменталния тезис, че либералната демокрация е преди всичко “ управление чрез дискусия” „ временно съчетаване на интереси”, „постигане на консенсус чрез договорени отстъпки и придобивки” и т.н., между мобилни мнозинства, разнообразни опозиционни малцинства  и индивиди. Масовият тип човек не осъзнава факта, че всяка група от повече или по-малко хора е променлива общност, в която всеки може да попадне при различни обстоятелства, докато личната свобода и естествените права на индивида притежават константна стойност. Неразбирането на това своеобразно взаимодействие между динамични и постоянни величини от различен порядък не му позволява да прозре и невъзможността да се осигури „щастие за всички” предимно чрез обществените механизми за  постигане на съгласие – т.н.  „консенсусни решения”.  Причината се крие в доминиращото верую на повечето едноизмерни хора, че държавата е длъжна да осигури желания от тях жизнен стандарт и социален статус. Прагматичният, но примитивен рационализъм на подобна лична философия създава  условията за съществуването на това, което аз наричам “ попкултура на властта” – т.е., фалшива, повърхностна демокрация. Тя се крепи на следните представи: а/ историческите разкази за великите саможертви на хората в името на останалите са за заблуда на профаните; б/ в настоящето политиците по принцип лъжат и използват държавната власт за да се облагодетелстват; в/ общественият морал е удобен за всички, но е лицемерен защото е изграден върху фалшиви ценности; г/ великите философски идеи за лично духовно възвисяване са само за тези, които не търсят удоволствията от живота; д/ за да оцелеем по принуда живеем в общества, но не сме длъжни да проявяваме нещо повече от „просветен егоизъм”спрямо другите и т.н. и т.н. В основата на този вулгарен реализъм естествено стои недоверието на поколения хора породено от използването на велики идеи за реализация на дребни егоистични цели.  Липсата им на вяра се подхранва и от елементарните схеми за тълкуването на миналото като база за настоящето.Затова повечето люде винаги се съгласяват с думите на император Наполеон Бонапарт, че историята се прави от лъжи, за които е постигнато съгласие, като забравят, че според класическите етични стандарти споменатият дребен корсикански аристократ, който се самообявява за цезар през 1804 година,  спокойно може да бъде окачествен като масов убиец и да бъде съден за престъпления спрямо човечеството.

   Ако перифразирам тази мисъл мога да кажа, че съвременната, прагматична политика също се прави от лъжи, за които има консенсус, тоест тя също е лишена от ценности. Бащата на тази политика е италианския философ Николо Макиавели/1469 – 1527/. Разликата между него и Аристотел е в това, че гръцкият мъдрец възприема политиката, етиката и религията като едно цяло, а според флорентинеца придобиването, използването и съхраняването на властта не е обвързано с каквито и да било морални норми. Затова Аристотел не приема демокрацията за почтена форма на управление, докато Макиавели със сигурност би използвал "“фалша на народовластието” за приложение на своята прагматична  политика „в името на всички”. И още – ясно е, че  масовото общество е много подходяща среда за приложението на макиавелистка философия, но не бива да забравяме, че и хората от тълпата приемат  политиката за морално нечисто дело! Мнозина люде усещат, че и правилата продиктувани от общоприетите нравствени норми също се спазват главно по силата на социалната инерция и двуличие, но сред образованите и необразованите, интелигентните и неинтелигентните, религиозните и атеистите, демократите и аристократите... почти няма такива, които да осъзнават, до каква степен всеки индивид е продукт на социалния  импринтинг.

   В същото време двуличието на „народовластието” и лицемерието на властниците, които използват тази политическа технология е тривиално обстоятелство, което отдавна е намерило своето обяснение от страна на редица историци, политолози и социолози/ Моска, Парето, Михелс, Кроче/. Обществените настроения срещу разминаването между думи и дела, идеали и практика също са ясни. Но мнозинството, което трябва по принцип да принуди държавата и политиците да служат на гражданите най-често  приема, че демокрацията е “неистинска”, защото в повечето случаи е разочаровано от социалната действителност, в която протича битието му.  Затова се налага да напомня, че крахът на идеологемите използвани  от аморалните политици, е сред  най-важните причини за създаването и разбиването на илюзии. Историята отдавна е опровергала утопията, че хората могат да бъдат равни и еднакво щастливи в някакви идеални общества.Но фактите доказват, че поне могат да бъдат свободни в избора си на начин на живот. С други думи “подареното щастие” не е възможно, така както „властта на народа” не гарантира “ благоденствие и свобода за всички”. Естествено, в съвременните масови общества никой не иска официално да признае и/или да приеме подобна даденост. Логичният извод, който следва от подобни констатации е, че демокрацията в нейния чист вид е илюзия, но за съжаление думата има такава популярност, че не може да бъде заменена. Ясно е, че тази теза не произтича от объркването на политически с етически понятия, както изглежда на пръв поглед. Освен това, не бива да забравяме, че подобно заключение за политическата невъзможност на народовластието да осигури „щастие за всички”, влиза в противоречие и с редица идеи, от типа на „прогресът, това е реализирането на утопията”/ Оскар Уайлд/ които все още много се харесват на мнозинствата. Но  е очевидно, че именно безрезервната вяра в научния и техническия напредък, както и в “ социалното инженерство” в полза на мнозинството, раждат най-отвратителните общества през 20 век.

    Целенасоченото, съзнателно конструиране на човешките общежития в името на някакви “велики цели” ражда практиката на националсоциалистите в Германия, Сталинския комунизъм , модела на Мао в Китай, режима на Кастро в Куба, диктатурата на Пол Пот в Камбоджа и много други. По-страшната тенденция в началото на 21 век е обаче свързана с факта, че дори и в най-напредналите страни продължава да вирее мита за “ неограничените възможности на хората” в „ обществата на благоденствието”. Той се базира на широко разпространената   илюзия , че учените и изобретателите ще ни осигурят наготово всичко,  от което се нуждаем. Но правенето на все по-зашеметяващи научни открития въобще не е в пряка връзка с усъвършенстването на човечеството. Съвременната западна цивилизация продължава да възпроизвежда процеси свързани с духовната деградация на мнозина представители на Адамовия род, независимо от напредъка в медицината, социалните осигуровки, изследванията на вселената, откриването на телевизията, интернет или атомната енергия. Следователно, дори генното инженерство да доведе до появата на някакъв „супер  нов човек”, проблемите на етиката и морала отново ще бъдат възпроизведени в обществото и политиката, независимо от неговите магически възможности.  Но, поне докато изкуственото производство на Адамовите наследници не навлезе масово в обществения живот, подобно на пластичната хирургия, ще можем да твърдим, че Ние сме създадени различни по рождение, но притежаваме  еднакви естествени права. Затова и прилагането на справедливи норми в социалното битие много често се свързва предимно с опитите за компенсация на това, което ни е отнела природата ...или пък  неравния старт в живота. Още преди 2500 години гениалния атински държавник Перикъл/ 431 г. пр. Хр./ заявява, че по-способните и по-достойните трябва да имат по-добри позиции в обществото, но пред закона всички трябва да бъдат равни. За съжаление и до ден днешен повечето хора искат просто да бъдат равни...на тези, които ги превъзхождат по качества, с еднакъв йерархичен статус и привилегии. В хилядолетната човешка история повечето социални трусове, бунтове и революции са мотивирани/ съзнателно и/или несъзнателно/ от това желание. Поради тази причина различни типове мнозинства, които по принцип са постоянно в позиции на неравенство по отношение на богатите малцинства, винаги приемат с охота идеалите за равенство, свобода и справедливост. Ала именно защото е неосъществима мечта – равноправието в една плоска, т.е. лишена от йерархия „едноизмерна” обществена система, често се възприема от тях като „възможно”, „истинско”, абсолютно равенство. От такъв ракурс става ясно и защо подобни  утопични идеи осигуряват бърз преход към тирания на мнозинството и тоталитаризъм в най-разнообразни форми. И още – повечето хора по стечение на редица обстоятелства са предимно профани, посветени на своите битови проблеми, независимо от нивото на образование и квалификация.  Посветените, талантливите, мъдрите-глупаци, винаги са в позицията на малцинство. По такъв начин както вече отбелязах се съхранява крехкото равновесие между статиката на един традиционен културен и обществен статус и динамиката на протичащите най-разнообразни промени, които са способни да предизвикат хаос. Или с други думи – съхраняването на потенциала за оцеляване на човешкото общество е възможно само в организация със съответната йерархична  дисипативна структура/ И. Пригожин/. Тази социална аксиома е валидна за всички времена и култури защото е ясно, че само по този път може да се осигури „дозираната нестабилност” и саморазвитие на човешката цивилизация, като се избегнат най-уродливите политически модели.. Съвременната теория на демокрацията ни предлага прецизни описания на възникващите социални противоречия  във връзка с технологиите за приложение на идеите за равенство, братство, всеобщо щастие и справедливост/248/. Но за настоящия анализ е валиден само факта, че огромна част от хората спират твърде рано своето духовно развитие, независимо от желанието си да достигнат до мъдростта на адептите поради една съвсем прагматична причина – те не желаят да възприемат себе си като профани. Ето защо тези, които имат потребност „изядат живота си” винаги трансформират поученията на просветлените до нивото на собствения си „просветен егоизъм”, като по такъв начин запазват самоуважението си и своето вътрешно достойнство заради общия произход  на всички човеци от рода на Адам. Едноизмерните хора, които предпочитат да консумират битието, вместо да трансформират себе си, независимо от своята етническа и национална принадлежност/ а понякога именно в зависимост от тях!/, винаги са обединени в свеобразни агресивни групи, които смятат, че са достойни за уважение не заради това, което са постигнали, а заради самия факт, че принадлежат на някаква човешка общност, която съществува под слънцето.  Те произвеждат свои кодове и знаци за общуване, които притежават легитимиращ ги смисъл. В повечето случаи подобен подход им позволява да избегнат и състояние, наречено „когнитивен дисонанс”/ Леон Фестингър 1956 г./Според класическото определение на пс